Направо не можах да повярвам, като чух думите, които изрекох.
— Но не и нейните хора. Изглежда, те нямат проблеми с това.
За миг си помислих, че съзирам проблясък на надежда в очите му, но после той отново поклати глава.
— Не мога, Сидни. Знаеш, че не мога. Накрая всичко ще завърши катастрофално. Има сериозни основания нашите две раси да не се смесват. Ако семейството ми някога узнае… Господи! Дори не мога да си представя. Няма да има връщане назад.
— А ти наистина ли го искаш?
Той не ми отговори веднага.
— Не може да се получи — рече след малко. — Всичко приключи. — Никога не го бях виждала толкова нещастен.
Часът започна и това сложи край на разговора ни.
За обяд Еди не беше в столовата. Джил седеше с Анджелина на една маса в ъгъла, която, съдейки по изражението й, слушаше сурова лекция. Може би на Джил не й беше удобно да утешава Еди, но явно никак не се притесняваше да говори в негова защита. Всъщност не исках да слушам извиненията на Анджелина, нито да срещам погледа на Джил, затова грабнах един сандвич и го изядох навън. Нямах време, за да потърся Еди в столовата на мъжкото общежитие, затова му изпратих есемес: „Искаш ли по-късно да пием по кафе?“
„Не ме съжалявай“, гласеше отговорът му. Не бях сигурна дали изобщо ще ми отговори, така че и това беше нещо.
„Просто искам да поговорим. Моля те.“
Следващият му отговор не беше толкова бърз, затова си представих как води вътрешна борба. „Добре, но след вечеря. Имам занимание с учебната група.“ Миг по-късно додаде: „Не и в Спенсърс.“ Трей работеше в „Спенсърс“.
Сега, след като драмата на Анджелина беше донякъде овладяна, бе време да се върна към бъркотията в собствения си любовен живот. Не бях в състояние да се отърся от спомена за изражението на Джил. Не можех да си простя, задето бях изгубила контрол. А сега и думите на Трей отекваха в главата ми: „Накрая всичко ще завърши катастрофално. Има сериозни основания нашите две раси да не се смесват.“
Сякаш призован от мислите ми, Ейдриън ми изпрати есемес. „Искаш ли днес да вземеш дракона?“
Изцяло бях забравила за калистана. Той бе останал с него по време на пътуването ми до Сейнт Луис и сега беше мой ред да го гледам. След като Ейдриън не можеше да го превърне обратно в кварц, драконът бе прекарал целия уикенд в истинската си форма.
„Разбира се“, отговорих му.
Когато малко по-късно пристигнах пред апартамента му, стомахът ми бе свит на топка. Имах на разположение остатъка от деня да мисля върху възможностите си и накрая се бях спряла на една доста крайна.
Когато той отвори вратата, лицето му сияеше от възбуда… докато не видя моето. Изражението му се промени и сега разкриваше по равно раздразнение и тъга.
— О, не! Ето че се задава — изпъшка той.
Влязох вътре.
— Какво се задава?
— Онази част, когато ще ми кажеш, че миналата нощ е била грешка и това никога повече не бива да се случва.
Извърнах поглед. Точно това смятах да кажа.
— Ейдриън, знаеш, че няма да се получи.
— Защото мороите и хората не могат да бъдат заедно? Защото не изпитваш същото към мен?
— Не. Е, не е само това. Ейдриън… Джил е видяла всичко.
За миг той сякаш не разбра.
— Какво… О! Мамка му!
— Именно.
— Аз дори вече не мисля за това. — Той седна на дивана и се втренчи в пространството. Калистанът се втурна в стаята и се настани на страничната облегалка на канапето. — Имам предвид, зная, че се случва. С Джил дори сме говорили за другите момичета. Каза, че разбира.
— Разбира? — възкликнах. — Тя е на петнайсет! Не можеш да я подлагаш на това.
— Може би на петнайсет ти си била самата невинност, но Джил не е. Тя знае как е устроен светът.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Е, аз не съм едно от другите ти момичета! Виждам се с нея всеки ден. Знаеш ли колко ми е трудно да я погледна? Имаш ли представа какво изпитвам, след като зная, че тя ме е видяла да правя онези неща? О, господи, ами ако се беше случило нещо повече?
И какво по-точно означава това? — попита той. — Най-сетне се осъзна, а сега искаш да сложиш край на всичко заради нея?
— Целуването с теб едва ли може да се нарече „осъзнаване“.
Той ме изгледа продължително и спокойно.