— Да, надявам се, че… уф! Полицията. — Забързах към седалката до шофьора и се втренчих мрачно в планината от пяна.
— Какво не е наред? — попита Еди. — Имам предвид като се изключи очевидното.
— Трябва да стигна до жабката. — Снижих глас. — Вътре има пистолет.
Той ме изгледа стреснато.
— Какво?
Не казах нищо повече, а той ми помогна да прокопаем тунел в пяната. Когато стигнахме до жабката, целите бяхме покрити с пяна. Като се огледах, за да се уверя, че няма никой зад нас, измъкнах бързо пистолета и го пъхнах в чантата си. Тъкмо се канех да затворя вратата, когато нещо блестящо привлече погледа ми.
— Невъзможно — промълвих.
Беше кръстът ми, златният кръст, който бях изгубила. Грабнах го и мигновено го изтървах, като изкрещях от болка. Металът ме изгори. Имайки предвид, че пенестото вещество беше студено, нямаше вероятност то да е нагорещило кръста. Увих ръкава около ръката си и внимателно вдигнах отново кръста.
Еди надникна над рамото ми.
— Ти го носеше постоянно.
Кимнах и продължих да се взирам в медальона. Ужасяващо чувство започна да се разпростира в мен. Намерих книжна кърпичка и увих с нея кръста, преди да го прибера в чантата си. След това извадих мобилния си телефон и набрах госпожа Теруилиджър. Гласова поща. Затворих, без да оставя съобщение.
— Какво става? — настоя Еди.
— Не съм сигурна. Но мисля, че е нещо лошо.
Все още не бях развила способността да усещам следите от магия, но бях почти сигурна, че нещо е направено на кръста, което е предизвикало този пенест саботаж на колата ми. Алисия не бе успяла да намери кръста. Дали Вероника се е върнала и го е взела? Ако е така, как бе открила местоположението ми? Знаех, че личните вещи могат да бъдат използвани, за да се проследи някой, макар че най-познатите средства бяха коса и нокти. Може би за напреднала вещица като нея един предмет — като този кръст — би свършил същата работа.
Вероника сигурно ме е открила. Но ако бе вярно, защо ще руши колата ми, вместо да изсмуче живота ми?
Скоро след това пристигнаха полицаите и взеха показанията ни. Те бяха последвани от влекач. По изражението на шофьора му разбрах, че бъдещето на моята Лате не изглеждаше розово. Той откара бедната ми кола, а след това един от полицаите беше достатъчно любезен да закара мен и Еди в „Амбъруд“. Противно на очакванията, пристигнахме точно навреме.
Щом се озовах в стаята си, се обадих пак на госпожа Теруилиджър. Отново нямаше отговор.
Изпразних чантата си върху леглото и установих, че днес беше побрала доста неща. Едно от тях беше поничката, която бях взела от кафенето. Сложих я заедно с кварца в аквариума и призовах калистана. Той мигом се нахвърли на лакомството.
Изрових кръста и установих, че вече беше студен. Каквато и магия да е имало, вече бе развалена. Пистолетът лежеше близо до кръста и побързах да го скрия обратно в чантата. Остана пликът на госпожа Теруилиджър, който бях пренебрегвала през целия ден. Може би ако не се бях отплеснала толкова да се занимавам с личните си проблеми, щях да спася Лате.
Извадих последната книга за магии от плика и чух как нещо издрънча. Погледнах отново и видях, че вътре има друг, по-малък плик. Извадих го и видях, че от едната страна госпожа Теруилиджър бе написала бележка за мен. „Това е другият амулет, който да прикрива магическите ти способности, за всеки случай. Той е един от най-силните амулети и ми костваше доста работа, за да го направя, така че го пази.“
Вината, която винаги изпитвах към нея, отново ме обзе. Отворих малкия плик и намерих вътре медальон. Върху верижката бе окачена сребърна звезда, инкрустирана с малки скъпоценни камъни хризолит. Ахнах.
В съзнанието ми изплува познат спомен за този мощен и старателно изработен амулет, който се предполагаше, че ще скрие големите ми магически способности.
Бях виждала същия около врата на Алисия.
Глава 23
За миг си помислих, че вероятно е съвпадение. В крайна сметка какво беше толкова специално в една сребърна звезда със скъпоценни камъни хризолит? Нищо чудно Алисия да е родена през август и просто носи зодиакалния си камък ведно с цялата разнообразна колекция от медальони и висулки, нанизана около шията й. При все това, ако имаше нещо, на което вярвах най-много, това бе поговорката на Соня, че в света на свръхестественото няма съвпадения.
Свлякох се на пода и се опитах да обмисля логично ситуацията. Ако амулетът на Алисия беше като този, това означаваше, че тя притежава изключително силни магически способности, които се опитваше да прикрие. Дали знаеше за Вероника? Може би Алисия се опитваше да се защити? Ако е така, то не би трябвало да е толкова спокойна за присъствието на вещицата в хотела. Следователно или не знаеше за истинската същност на Вероника — отново много подозрително съвпадение — или я прикриваше.