Стантън и още един алхимик също бяха поканени на сватбата. Но те вече се намираха на Източния бряг и просто можеха утре да пристигнат тук. Завиждах им.
Въпреки неспокойството и притеснението ми, спах изненадващо добре и на сутринта се осмелих да се появя за закуска. Макар че се оказа, че не е имало защо да се тревожа за мороите. Аз бях единствената, която се хранеше в обляната от слънчева светлина трапезария.
— Колко странно — отбеляза съдържателката на хотела, когато ми донесе кафето и яйцата. — Зная, че много от гостите бяха до късно навън, но си мислех, че поне неколцина ще се появят за закуска. — И сетне додаде, сякаш да подчертае необичайната ситуация: — В крайна сметка, закуската е безплатна.
Мороите, следващи нощното разписание, все още бяха в леглата и това ме окуражи по-късно през деня да поразгледам малко града. Въпреки че се бях екипирала с ботуши и дебело палто, смяната на времето все още ми действаше стряскащо. Палм Спрингс ме бе разнежил. Много скоро реших, че ще е по-добре да се прибера на топло и прекарах останалата част от следобеда в четене на книгата на госпожа Теруилиджър, сгушена уютно край огъня в камината. Прегледах набързо първия раздел и дори стигнах до магиите за напреднали, които тя ми каза да прескоча. Може би се дължеше на факта, че ми бяха забранени, ала не можех да спра да чета. Обширната тематика, описана в книгата, беше толкова завладяваща и поглъщаща, че едва не подскочих на трийсетина сантиметра във въздуха, когато на вратата се почука. Замръзнах, чудейки се дали някой ошашавен морой не е сбъркал моята стая с тази на приятеля си. Или, още по-лошо, на захранващия си.
Телефонът ми внезапно звънна мелодично и получих есемес от Стантън: „Ние сме пред вратата ти.“
Отворих и я видях да стои там — в компанията на Иън Джансън, алхимик на моята възраст. Присъствието му ме изненада. Не бях го виждала, откакто той, Дона и аз бяхме задържани от мороите, за да ни разпитват за изчезването на една бегълка дампир. Тогава, за мое неудоволствие, Иън се бе влюбил в мен. Ако се съдеше по глупавата усмивка, разцъфнала на лицето му, когато ме видя, нещата не се бяха променили. Поканих ги да влязат, затворих вратата и я заключих старателно. Като мен, и двамата алхимици имаха златни лилии, татуирани на лявата им буза. Това беше знакът на нашата организация; татуировката бе пропита с вампирска кръв, благодарение на която много бързо се лекувахме, а магията ни възпираше да обсъждаме делата на алхимиците с онези, които не знаеха за съществуването им.
Стантън повдигна вежди при вида на сърцевидната вана, а после се настани в едно кресло до огъня.
— Имаше ли проблеми с пътуването дотук?
„Като се изключи факта, че ме съпътстваше красив вампир, който мисли, че е влюбен в мен?“
— Никакви — отвърнах и изгледах смръщено Иън. — Не очаквах да дойдеш. Искам да кажа, радвам се, че си тук, но след последния път… — Млъкнах, когато внезапно ме осени едно прозрение. Огледах се. — Тук сме и тримата. Всички, които бяхме, ъъ, под домашен арест.
Дона кимна.
— Беше решено, че ако ще изграждаме добри отношения между нашите групи, мороите трябва да започнат, като се извинят за поведението си специално към нас тримата.
Иън се начумери, скръсти ръце и се облегна на стената. Имаше кафяви очи и кестенява, грижливо подстригана коса.
— Не желая никакви „извинения“ от онези чудовища, след онова, което ни сториха това лято. Дори не мога да повярвам, че сме тук! Това място гъмжи от тях. Кой знае какво може да се случи, ако тази вечер някой от тях прекали с шампанското и реши да си потърси нещо за „закуска“? И ето ни нас на разположение — свежа човешка кръв.
Искаше ми се да му възразя, че това е абсурдно, но според убежденията на алхимиците това бе съвсем основателно притеснение. А и, напомних си, аз не познавах повечето морои тук, така че навярно страховете му не са чак толкова безпочвени.
— Предполагам, че не бива да се отделяме един от друг — промълвих. Когато съзрях щастливата усмивка на Иън, осъзнах, че не съм се изразила по най-правилния начин.
Алхимиците рядко имат време за светско общуване и този случай не беше изключение. Стантън много скоро въведе делова нотка в срещата ни, започвайки с плановете за сватбата и нашата причина да сме тук. Извади досието за миналото и настоящето на Соня и Михаил, сякаш не знаех нищо за тях. Моята мисия и историята ми със Соня бяха тайна от останалите алхимици, така че заради Иън аз кимах, докато слушах, все едно информацията беше нова за мен, както и за него.