— Не си в костюм на жената котка?
— За пране е.
Той се усмихна.
— Ясно. А сега, къде отиваме и какво става?
— Отиваме при госпожа Теруилиджър — отвърнах. — А става това, че през цялото време сме били под носа на врага, без дори да разберем.
Наблюдавах Ейдриън, докато му съобщавах разкритията си и видях как, докато говорех, изражението му от невярващо се превърна в ужасено.
— Аурата й беше прекалено идеална — каза, след като свърших. — Идеално неутрална, идеално средно ниво. Никой няма такава аура. Но аз го пренебрегнах. Реших, че може би просто е някаква по-странна човешка аура.
— Може ли някой да повлияе върху аурата си? — попитах.
— Не и до такава степен — отвърна той. Не зная достатъчно за тези амулети, които вашата раса носи, но предполагам, че нейният е от тези, които изкривяват цветовата гама.
Отпуснах се на седалката, все още ядосана на себе си, задето не го бях разбрала по-скоро.
— Хубавото е, че тя не подозира, че сме по петите на Вероника и сме я разкрили. Това може да ни даде предимство.
Когато стигнахме до къщата на госпожа Теруилиджър, видяхме, че навсякъде свети, което беше изненадващо. Бях предположила, че тя вече спи, макар че това със сигурност не беше първият път, когато не ми вдигаше телефона. Само че, когато доближихме до вратата и почукахме, никой не отвори. С Ейдриън се спогледахме.
— Може би й се е наложило да тръгне внезапно — предположи той. Тонът му издаваше това, което думите не изрекоха. Ами ако госпожа Теруилиджър вече бе открила това, което и ние, и е решила да излезе в открита схватка с Вероника и съюзницата й? Нямах представа колко силна е Алисия, но изгледите за успех на моята преподавателка не изглеждаха обещаващи.
Когато никой не се отзова и на второто почукване, изритах вратата в безсилието си.
— Сега какво?
Ейдриън завъртя дръжката и вратата се отвори.
— Какво ще кажеш да я почакаме? — предложи.
Смръщих се.
— Не съм сигурна, че е редно да нахлуваме в дома й.
— Тя не е заключила. На практика ни кани да влезем.
Бутна вратата, за да се отвори по-широко и ме погледна очаквателно.
Не исках да се връщам в „Амбъруд“ без да съм говорила тази вечер с госпожа Теруилиджър, нито пък исках да стоя пред портата й. Надявайки се, че тя няма да се разсърди, задето сме се самопоканили, кимнах примирено и последвах Ейдриън вътре. Къщата беше същата, както винаги — разхвърляна и пропита с уханието на тамян. Внезапно се заковах на място.
— Почакай! Има нещо различно. — Отне ми минута да разбера и когато това стана, не можах да повярвам, че не съм го осъзнала веднага. — Котките ги няма.
— По дяволите! — възкликна Ейдриън. — Права си.
Поне една от тях винаги идваше да посрещне посетителя, а другите се виждаха върху мебелите, под масите или просто си лежаха в средата на стаята. Но сега никъде не се мяркаха.
Озърнах се недоумяващо.
— Какво, за бога, би могло…
Оглушителен писък ме накара да подскоча. Погледнах надолу към бедрото си и видях главата на дракона да се подава от чантата ми, опитвайки се да се изкатери по мен. Със закъснение осъзнах, че съм забравила да затворя капака на аквариума. Той очевидно се е пъхнал в чантата ми, докато още сме били в моята стая. Звукът, който издаваше сега, беше подобен на гладните му писъци — само дето беше още по-вбесяващ. Тогава — невероятно, но факт — той захапа крака ми. Наведох се и се опитах да го откопча.
— Нямам никакъв пай подръка! Какво се опитваш да… ох!
Нещо избръмча над главата ми и се удари в стената зад мен с шумно пльокане. Няколко мокри капки паднаха върху бузата ми и запариха кожата ми. Беше чудо, че не чух цвъртящ звук.
— Сидни! — изкрещя Ейдриън.
Обърнах се по посока на погледа му и видях Алисия да стои на прага между дневната и кухнята. Дланта й бе изправена към нас, а върху нея трепкаше и блещукаше някаква лепкава материя. Навярно беше същото вещество, което пареше кожата ми. Почти го бях избърсала, но се боях, че сега бе полепнало по пръстите ми. Потръпнах и се опитах да не му обръщам внимание.
— Сидни — каза Алисия любезно. — Или може би трябваше да кажа Тейлър? Предположих, че отново ще ви видя. Само че не толкова скоро. Явно неприятностите с колата не са те забавили тази вечер.
— Ние знаем всичко — заявих й, като държах под око лепкавата гнус. — Знаем, че работиш за Вероника.