Ейдриън най-после се спря в ъгъла в дъното зад някакви правоъгълни кашони, натрупани в купчина, висока почти колкото мен. Придърпа ме към себе си, обгръщайки ме с ръце, така че да може да говори тихо в ухото ми. Главата ми лежеше върху гърдите му и аз чувах забързаното туптене на сърцето му — отражение на моето.
— Добра идея — прошепнах аз. — Но сега сме тук като в капан. Би било по-добре, ако можем да се измъкнем навън.
— Зная — прошепна той в отговор. — Но тя беше прекалено близо до вратата и нямах време да се оправя с прозореца.
Над главите ни се чуваше скърцането на пода, докато Алисия кръстосваше из къщата.
— Въпрос на време е — заключих.
— Надявах се, че така ще имаме възможност да измислим как да се измъкнем оттук. Не можеш ли да използваш онази огнена топка? Беше много добра с нея.
— Не и вътре. Особено пък в мазе. Ще изгори до основи това място. А и все още не знаем къде е госпожа Теруилиджър.
Напънах сивите си мозъчни клетки. Къщата беше твърде малка и нямаше много места, където Алисия би могла да скрие учителката ми. Трябваше да предположа, че е затворена някъде, след като още не ни се беше притекла на помощ. Съдейки по думите на вещицата, тя все още не бе успяла да изсмуче силата й, така че се надявах наставницата ми да е само временно извадена от строя.
— Сигурно можеш да направиш нещо — рече Ейдриън, обгръщайки ме по-здраво. — Ти си толкова умна, а и изчете всички онези книги за магии.
Вярно беше. През последните два месеца бях изчела тонове литература — за която дори не биваше да съм чувала — ала някак си в този ужасяващ момент умът ми не можеше да се фокусира върху нищо от прочетеното.
— Забравила съм всичко.
— Не, не си. — Гласът му прозвуча в мрака спокоен и уверен. Приглади косата ми назад и целуна леко челото ми. — Просто се отпусни и се съсредоточи. Рано или късно тя ще се спусне надолу по тези стълби след нас. Трябва да я обезвредим или поне да я забавим, за да можем да избягаме.
Разумните му думи ме накараха да се стегна и позволиха на механизма на логиката, управлявал живота ми досега, отново да се задвижи. През малките високи прозорци в мазето се процеждаше слаба светлина, която позволи на очите ми най-после да привикнат с тъмнината и аз различих някакви тъмни форми в мазето. Продължавах да чувам стъпките на Алисия над главите ни, затова се отдалечих от Ейдриън и се прокраднах към стълбите. След няколко елегантни кръгови движения на ръцете, изредих заклинанието върху стъпалата, а после забързах обратно в ъгъла при Ейдриън и се сгуших на безопасно място в прегръдките му.
— Добре — казах. — Мисля, че това малко ще я забави.
— Какво е то? — попита той.
И в този миг чухме как вратата в горния край на стълбата се отвори. От отвора нахлу светлина, макар че ние оставахме скрити в сенките.
— Нямате избор — чух да казва Алисия. — Няма къде да… ох!
Чу се шумно туп–туп–туп–туп, когато тя се хързулна надолу по стъпалата и тупна долу с приглушен удар.
— Невидим лед върху стъпалата — отговорих на въпроса на Ейдриън.
— Зная, че не бива да го казвам — рече Ейдриън, — но мисля, че те обичам повече от всякога.
Улових ръката му и се опитах да не мисля колко щастлива ме накараха да се почувствам думите му, дори в тази ситуация на живот и смърт.
— Ела!
Напуснахме укритието си и открихме Алисия, просната на пода, опитваща се да се изправи. Сребриста сфера светлина висеше във въздуха до нея, като се люлееше и подскачаше покорно, в пълен синхрон с всяко нейно движение. Като ни видя, тя се озъби и махна с ръце, за да запрати сферата към нас. Предвидих атаката й и амулетът ми беше в готовност. Завъртях го около копринената му връв и изрекох бързо няколко думи, докато минавахме покрай нея. За миг между нас и нея избухна блестяща преграда, която в последния миг успя да погълне малките горящи стрели, които тя мяташе по нас. Преградата беше подобна на онази, която госпожа Теруилиджър бе използвала в парка, но трябваше да бъде призована на мига и не траеше дълго.