— Кой е казал, че съм се изчерпала? — успях да промълвя.
Направих първата от магиите за напреднали, която ми дойде наум. Може би беше вдъхновена от счупената коледна украса, но внезапно в мозъка ми изникнаха остри стъклени парчета. Магията не изискваше заклинание, нито физически съставки, а само леко движение на ръката. Останалото се взимаше от мен — огромен поток от енергия и сила, от чието изтичане ме заболя почти толкова много, както и от електричеството, използвано от Алисия.
Но, о, резултатите бяха зашеметяващи.
Върху масичката за кафе на госпожа Теруилиджър (която сега бе обхваната от пламъци) бяха подредени пет вечно движещи се топки. Използвах магията за преобразуване, като разруших сферичната им форма, превръщайки ги в тънки остриета. Те се откъснаха от въженцата си и бяха готови да изпълняват заповедите ми. Това беше лесната част.
Трудната част беше, както ми бе казала госпожа Теруилиджър, наистина да нападнеш някого. И не само да го накараш да се подхлъзне и да падне. Това не бе чак толкова лошо. Но действителната физическа атака, за която знаеш, че ще нарани директно и може да има ужасяващи последици, беше нещо съвсем различно. Нямаше значение колко отвратителна и зла беше Алисия, че се бе опитала да ме убие и искаше да пожертва госпожа Теруилиджър и още безброй други. Тя беше живо същество, а не бе в природата ми да проявявам жестокост или да се опитам да отнема нечий живот.
Но беше напълно в мой стил да спася собствения си живот и живота на онези, които обичах.
Събрах сили и заповядах на остриетата да се придвижат напред. Те се забиха в лицето й. Тя изкрещя и се опита панически да ги изскубне, но в бързината изгуби равновесие и полетя надолу по стълбите. Чух я да пищи, когато падна в мазето. Макар че не можех да я видя, магическата й светеща сфера я последва долу.
Ала тържеството ми не продължи дълго. Бях повече от замаяна. Всеки миг щях да припадна. Горещината и светлината от пламъците бяха съкрушителни, а пред очите ми чернееше от изтощението да направя магия, за която още не бях готова.
Изведнъж изпитах желание да се свия на пода, да затворя очи и да се пренеса някъде, където е хубаво и топло…
— Сидни!
Гласът на Ейдриън ме изтръгна от мъглата, която ме бе обгърнала, и аз успях да се вгледам в него изпод натежалите си клепачи. Той ме обгърна с ръка, за да ми помогне да се изправя. Ала краката ми се подкосиха, все едно бяха гумени. Той ме вдигна на ръце и ме понесе. Драконът, който не беше пострадал сериозно от ритника, се вкопчи в тениската ми и пъргаво се пъхна в чантата, която още висеше на рамото ми.
— Къде… госпожа Теруилиджър…
— Не е тук — отвърна Ейдриън, като се насочи бързо към предната врата. Огънят вече се бе разпространил по стените и тавана. Въпреки че още не бе достигнал до предната част на къщата, въздухът се бе сгъстил от дим и пепел. И двамата кашляхме, а от очите ми се стичаха сълзи. Ейдриън стигна до вратата, завъртя дръжката, явно се опари и извика. Успя да отвори вратата с ритник и бяхме свободни, навън на чистия нощен въздух.
Отвън се бяха събрали съседите, а в далечината се чуваха сирени. Някои от зяпачите ни метнаха любопитни погледи, но повечето бяха омагьосани от огнения ад, в който се бе превърнал домът на госпожа Теруилиджър. Ейдриън ме отнесе до колата си и нежно ме положи на седалката, така че да мога да се облегна, макар че ръката му продължаваше да ме обгръща. И двамата се втренчихме със страхопочитание в огъня.
— Наистина я търсих, Сидни — обади се той. — Не можах да намеря Джаки в къщата. Може би е избягала. — Помолих се да е прав. В противен случай бяхме изоставили учителката ми по история да загине в пламъците. — Какво стана с Алисия?
— Последния път, когато я видях, беше в мазето. — Стомахът ми се сви болезнено и ми призля. — Не зная дали ще успее да се измъкне. Ейдриън, какво направих?
— Защити себе си. И мен. И надявам се, Джаки. — Ръката му се стегна около мен. — Алисия беше самото зло. Виж какво причини на останалите вещици — какво искаше да причини на теб и госпожа Теруилиджър.
— Изобщо не я заподозрях — отроних унило. — Мислех се за умна. И всеки път, когато разговарях с нея, не й обръщах никакво внимание, възприемайки я като едно глупаво, разсеяно момиче. А междувременно тя ми се е надсмивала и е препречвала и парирала всеки мой ход. Унизително е. Не познавам много други подобни хора.
— Може би професор Мориарти срещу твоя Шерлок Холмс? — подсказа ми той.
— Ейдриън. — Нямаше нужда от повече думи.