— Празненствата навярно ще продължат почти до изгрев–слънце — рече Стантън и събра документите, след като приключи с изложението си. — Двамата с Иън ще тръгнем тогава и пътьом ще те оставим на летището. Не е нужно да прекарваш още една нощ тук.
Лицето на Иън потъмня и доби закрилническо изражение.
— И миналата нощ не биваше да оставаш тук. Трябваше да има някой, който да се грижи за теб.
— Мога и сама да се грижа за себе си — троснах се. Думите ми прозвучаха малко по-грубо, отколкото възнамерявах. Независимо дали ми се нравеше или не, обучението на госпожа Теруилиджър ми се бе отразило благоприятно — буквално и образно казано. Това, както и уроците по самозащита, които взех напоследък, ме бяха научили да съм внимателна, отговорна към себе си и винаги нащрек за това, което ме заобикаля. Може би Иън ми мислеше доброто, но никак не ми се нравеше идеята той — или който и да било друг — да смята, че имам нужда от дундуркане.
— Госпожица Сейдж е съвсем добре, както сам можеш да видиш — намеси се Стантън сухо. Явно увлечението на Иън не бе останало скрито за нея, а за мен бе не по-малко ясно, че тя не бе свикнала с подобни романтични волности. Погледът й се плъзна към прозореца, който блестеше в оранжеви и червени оттенъци от лъчите на залязващото слънце. — Е, добре. Почти е време. Не трябва ли да се приготвиш?
Те бяха пристигнали във вечерни тоалети, но аз трябваше да се преоблека. Двамата поговориха насаме, докато аз се приготвях в банята. Но всеки път, когато излизах — да си взема четката за коса, обеци или нещо друго — виждах, че Иън ме съзерцава с онова глупаво изражение. Страхотно. Това бе последното, от което се нуждаех.
Сватбата щеше да се състои в гордостта и славата на града: огромна, закрита градина, неподвластна на зимното време навън. Соня обожаваше растенията и цветята и това беше нейното мечтано място за сватбената церемония. Стъклените стени на постройката бяха запотени от голямата разлика между температурата вътре и навън. Тримата пристъпихме в преддверието, където обикновено се продаваха билети, когато оранжерията бе отворена за посетители. Тук, най-сетне, открихме мороите, останали скрити за мен през деня.
Около двайсетина от тях сновяха из преддверието, облечени в скъпи тоалети. Изглеждаха призрачно красиви с високите си, слаби фигури и бледни лица. Някои бяха разпоредители и други служители, които помагаха в организирането на събитието и упътваха гостите към централната зала на сградата. Повечето морои бяха просто обикновени гости, които се спираха, за да напишат нещо в книгата за пожелания или да побъбрят с приятели и роднини, с които не се бяха виждали дълго време. Дампири, облечени в спретнати костюми в черно и бяло, се бяха подредили покрай стените като вярна стража, бдяща за най-малкия признак на опасност. Присъствието им ми напомни за много, много по-голяма заплаха, отколкото неколцина пияни морои да ни сбъркат за захранващи.
Организирането на събитието през нощта ни излагаше на евентуално нападение от страна на стригоите. Стригоите бяха съвсем различен вид вампири — всъщност толкова различни, че аз почти се почувствах глупаво, задето се изнервях сред тази група. Стригоите бяха неживи, добили безсмъртие, убивайки жертвите си, за разлика от мороите, които пиеха кръв от човешки същества, доброволци, но в определени количества, достатъчни, за да поддържат съществуването им. Стригоите бяха безмилостни и зли, бързи и силни — и излизаха само през нощта. Слънчевата светлина, която за мороите беше некомфортна и изтощителна, за стригоите беше смъртоносна. Обикновено стригоите убиваха човешки същества, изпречили се случайно на пътя им, но мороите и дампирите бяха тяхната предпочитана храна. Събитие като това — морои и дампири, събрани на малко място — беше все едно да предложиш бюфет с лакомства на стригоите.
Обаче, докато оглеждах дампирите пазители, бях сигурна, че за стригоите щеше да бъде доста трудно да проникнат на това събитие. Пазителите се тренираха упорито и методично през целия си живот, усъвършенстваха уменията си да се бият със стригоите. Имайки предвид, че кралицата на мороите щеше да присъства на събитието, подозирах, че това, което видях, беше само една малка част от охраната.
Неколцина от събралото се множество спряха да разговарят, когато ни видяха. Не всички морои знаеха за алхимиците или за сътрудничеството ни със себеподобните им. Така че присъствието на трима представители на човешката раса, които не бяха захранващи, беше малко странно. Дори онези, които знаеха за алхимиците, навярно бяха изненадани да ни видят, имайки предвид официалния и ограничен характер на взаимоотношенията ни. Стантън беше твърде обиграна, за да издаде с нещо притеснението си, но Иън съвсем открито направи знака на алхимиците срещу злото, докато очите на мороите и дампирите ни изучаваха. Аз успявах да запазя самообладание, но ми се щеше да имаше поне едно познато лице сред тълпата.