— Забравих да ти дам това — рече тя и ми подаде малък плик. Отгоре бе написано името ми, а и аз познах почерка.
— Опитах се да се свържа с него и реших, че ме избягва. Това е неговото сбогуване, нали? — Изпитах разочарование, че няма да видя Ейдриън лично за последен път. Може би писмото беше по-добре от нищо, ала ми се искаше да си тръгна със свежия спомен за онези красиви зелени очи. — Той… той наистина ли е разстроен? — Не можех да понеса мисълта, че страда.
— Прочети писмото — отвърна тя загадъчно. — И запомни, Сидни. Това не е заради мен. Това е заради вас двамата. Можеш да контролираш всичко друго, но не и това. Откажи се и приеми чувствата си.
След тези думи се разделихме и аз седнах на тротоара, за да чакам Маркъс. Взирах се в плика и в името си, написано от ръката на Ейдриън. На три пъти едва не го отворих… но всеки път страхът надделяваше. Накрая видях да приближава колата на Финч и пъхнах плика в чантата си.
Веднага след като се качих при него, той заговори развълнувано за големите планове, които ни очакваха. Почти не го слушах. Не спирах да мисля за Ейдриън и колко празен щеше да е животът ми без него. Двамата с Маркъс щяхме да се срещнем с Уейд и Амилия на гарата, но аз не можех да си представя, че някой от тях ще ме разбира така както Ейдриън — макар че те бяха човешки същества като мен и имахме един и същ произход и минало. Никой от тях нямаше да притежава язвителното му остроумие или необикновено прозрение. А под тези емоции трептяха най-горещите ми спомени… целувките му, притиснатите ни тела…
— Сидни? Обръщаш ли някакво внимание на онова, което ти говоря?
Примигнах и погледнах към Маркъс. Мисля, че това беше един от онези моменти, когато той не можеше да повярва, че някой не слуша примрял всяка дума, излизаща от устата му.
— Извини ме — промърморих. — Умът ми е някъде другаде.
Той се ухили.
— Е, пренасочи го към плажове и маргарити, защото животът ти ще се промени.
С него винаги се стигаше до плажовете и маргаритите.
— Не спомена подпечатването на татуировките. Освен ако твоят познат татуировчик не е и барман.
— Типично за теб — забавна и красива! — засмя се той. — Ще си прекараме страхотно.
— Колко дълго ще бъдем там?
— Ами… първо ще се погрижим за татуировките. Това е най-важното. — Бях облекчена да го чуя да говори толкова сериозно. — След това ще се притаим и за няколко седмици ще се забавляваме в една екзотична страна. После ще се върнем тук и ще поемем по следите на други неудовлетворени алхимици.
— И след това ще повториш процеса? — попитах. В огледалото за обратно виждане можех да проследя как небостъргачите на Палм Спрингс изчезват, докато пътувахме на север. Силна болка на копнеж прободе гърдите ми. — Ще накараш и други да ти набавят критична информация, а след това ще ги освободиш?
— Именно.
Няколко минути пътувахме в мълчание, докато осмислях думите му.
— Маркъс, какво правиш с информацията, която събираш? Имам предвид, какво смяташ да предприемеш относно магистър Джеймсън?
— Няма да спра да търся още доказателства — тутакси отвърна той. — Това е най-голямата следа, която някога сме имали. Сега наистина трябва да продължим с усилията и да открием още подобни улики.
— Това е повече от улика. Защо не съобщите тази информация на мороите?
— Алхимиците ще отрекат. Освен това не искаме да бързаме.
— И какво като отрекат? — продължих да настоявам. — Поне мороите ще знаят и ще бъдат предупредени.
Той ми хвърли поглед, напомнящ на родител, който се опитва да бъде търпелив с детето си. Пред нас видях знак за железопътна гара.
— Сидни, зная, че си нетърпелива, но ми имай доверие. Винаги сме работили така.
— При все това не съм сигурна, че е правилният начин.
— Имаш много идеи за някой, който току-що се е присъединил към редиците ни — засмя се Маркъс. Искаше ми се да спре да прави това. — Само бъди търпелива и ще разбереш.
Не ми се нравеше снизходителното му отношение.
Мисля, че вече разбирам. И знаеш ли какво? Не смятам, че вие, приятелчета, правите нещо. Признавам, че сте се сдобили с доста невероятна информация… но после какво? Продължавате да чакате. Бягате и се спотайвате наоколо. И каква е ползата от това? Намеренията ви са добри… но си остават само намерения. — Почти чувах гласа на Джил: „Те приказват. Ти действаш.“