— Госпожице Стантън?
Една кръглолика жена морой забърза напред.
Аз съм Колийн, сватбеният координатор. Разговаряхме по телефона, нали? — Тя протегна ръка и дори коравата Стантън се поколеба за секунда, преди да я поеме.
— Да, разбира се — рече Дона с овладян и учтив глас. — Благодаря за поканата. — Представи Иън и мен.
Колийн махна към входа на главната зала.
— Хайде, да вървим. Вашите места са запазени. Лично ще ви заведа.
Тя ни поведе през любопитното множество. Когато влязохме в залата, аз се заковах на място и мигом забравих за вампирите около нас. Главната оранжерия беше великолепна. Високият и сводест стъклен таван също се бе запотил. Централната част бе разчистена и там бяха подредени столове, украсени с цветя, много подобни на тези, които могат да се видят на човешките сватби. Отпред се издигаше подиум, щедро покрит с цветя и очевидно там младоженците щяха да произнесат клетвите си.
Но това, от което дъхът ми секна, беше останалата част на помещението. Все едно бях пристъпила в някаква тропическа джунгла. Подредените покрай стените дървета и други растения, натежали от ярки цветя, изпълваха въздуха с ухание, което беше почти опияняващо. Тъй като нямаше слънчева светлина, която да осветява оранжерията, умело поставените сред зеленината факли и свещи хвърляха мистериозна — и при все това романтична — светлина върху всичко наоколо. Имах чувството, че съм се озовала в някакво тайнствено ритуално място сред дебрите на Амазония. И разбира се, пазителите в черни облекла, скрити съвсем наблизо сред дърветата и храстите, кръстосваха безшумно и наблюдаваха всичко.
Колийн ни поведе към три места от дясната страна, отбелязани с табелка „Запазено“. Те бяха почти по средата — разбира се, не толкова почетни, колкото биха получили членове на семейството, но достатъчно представителни, за да покажат, че мороите се отнасят с голямо уважение към нас и наистина се опитват да изгладят напрегнатите взаимоотношения, причинени от нашето задържане.
— Да ви донеса ли нещо? Какво ще желаете? — попита Колийн.
Сега осъзнах, че бликащата й енергия отчасти бе нервност.
С присъствието си ние я правехме почти — но със сигурност не чак толкова — неспокойна и притеснена, колкото тя и останалите — нас.
— Няма нужда — отвърна Стантън от името на трима ни. — Благодаря ви.
Колийн кимна усърдно.
— Е, ако се нуждаете от нещо — дори да е мъничко — не се колебайте да поискате. Просто се обърнете към някой от разпоредителите и тутакси ще ме намерят. — Тя се забави още миг, докато чупеше ръце. — По-добре да отида да се погрижа за другите гости. И не забравяйте: обадете се, ако имате нужда от каквото и да е.
— Имам нужда да се махна оттук — промърмори Иън, след като тя се отдалечи.
Аз не казах нищо, тъй като не бях сигурна в правилния отговор. Ако го уверях, че сме в безопасност, щеше да ме изгледа с подозрение. При все това, ако се държах сякаш животът ни е в опасност, щях да излъжа. Моето мнение беше някъде по средата между тези две крайности.
Някой ми подаде програма и Иън се наведе малко по-близо към мен, отколкото ми се нравеше, за да чете над рамото ми. В програмата се изброяваха песните и откъсите от молитвеника, както и присъстващите на сватбената церемония. Съдейки по изражението на лицето на Иън, той явно очакваше да види „Нечестиво кръвопускане“ веднага след посланието към коринтяните на апостол Павел. Следващите му думи потвърдиха предположението ми.
— Доста са се постарали да направят всичко да изглежда нормално, а? — попита, без да си дава труд да прикрие отвращението в гласа си. Бях малко изненадана от злобното му поведение. Миналото лято не ми се бе сторил толкова краен. — Като че ли е истинска сватба, или нещо подобно.
Освен това говореше доста високо и аз се озърнах тревожно, за да се уверя, че никой не го бе чул.
— Нима искаш да кажеш, че това не е истинска сватба? — прошепнах му в отговор.