Иън сви рамене, но поне схвана намека ми и снижи гласа си.
— С тези тук? Няма значение. Те нямат истински семейства или истинска любов. Те са чудовища.
Каква ирония, че той спомена „истинска любов“ точно в мига, в който Ейдриън и баща му бяха съпроводени до срещуположния край на залата. Ейдриън винаги се обличаше стилно и елегантно, но никога досега не го бях виждала толкова официален. Не ми се щеше да го призная, но изглеждаше страхотно: тъмносиният костюм и жилетката, която беше почти черна, хармонираха идеално с бледосинята риза и вратовръзката на сини и бели райета. Облеклото му се отличаваше от много по-скучните костюми в черно и сиво, които повечето мъже носеха, но не по груб, крещящ и безвкусен маниер. Докато го изучавах, той вдигна глава и очите ни се срещнаха. Усмихна ми се и кимна леко. Почти отвърнах на усмивката му, но Стантън ме върна в реалността. Позволих си един последен, продължителен поглед, а сетне се извърнах.
— Господин Джансън — заговори Дона с твърд глас. — Моля, запазете мненията си за себе си. Въпреки истинността в тях, ние сме гости тук и ще се държим цивилизовано.
Иън кимна неохотно и леко се изчерви, докато ме стрелна с поглед — сякаш толкова откритото скастряне можеше да съсипе шансовете му с мен. Не би трябвало да се тревожи, имайки предвид, че поначало изобщо нямаше никакъв шанс.
Колийн бе изпратила един разпоредител да провери как сме и докато той разговаряше със Стантън, Иън се наведе към мен.
— Нима съм единственият, който смята, че е лудост да сме тук? — Кимна към Дона. — Тя си мисли, че всичко е наред, но… я, стига! Да не се самозалъгваме. Те ни държаха в плен. Това е непростимо. Не те ли вбесява?
Определено навремето никак не ми се нравеше, но бях започнала да разбирам защо се бе случило.
— Мразя това, което направиха — излъгах с надеждата да прозвуча достатъчно убедително. — Кръвта ми кипва всеки път, щом се сетя за случилото се.
Иън, изглежда, остана напълно облекчен и доволен от отговора ми и изостави темата.
Седяхме в блажено мълчание, докато залата продължаваше да се пълни. Когато стана време церемонията да започне, в помещението навярно се бяха събрали около двеста гости. Продължих да търся познати лица, ала Ейдриън и баща му бяха единствените. И тогава, в последната минута, една фигура в ярки одежди влезе забързано. Изпъшках едновременно със Стантън, която изцъка в знак на неодобрение. Ейб Мазур току-що бе пристигнал.
Докато Ейдриън бе внесъл известна стилна окраска в официалното облекло, Ейб използваше цветовата гама, за да дразни сетивата. За да съм честна, трябва да призная, че сегашният му тоалет бе най-дискретният, с който го бях виждала: бял костюм, комбиниран със светлозелена риза и кашмирен шал около врата с шарки в червено и черно, типични за индийския десен. На ушите му проблясваха обичайните му златни обеци, а блясъкът на черната му коса ме наведе на мисълта, че обилно използваше брилянтин за коса. Ейб беше морой със съмнителен морал и също така баща на моя приятелка — предишната любима дампир на Ейдриън — Роуз Хатауей. Ейб ме изнервяше, тъй като в миналото имах с него някои тайни взаимоотношения. Изнервяше и Стантън, защото беше морой, когото алхимиците никога нямаше да могат да контролират. Ейб се настани на предната редица, спечелвайки си ужасен поглед от координаторката Колийн, която надзираваше всичко отстрани. Предположих, че това беше в разрез със схемата й за настаняването на гостите.
Чух звука на тромпет и онези, които седяха отзад, внезапно паднаха на колене. Подобно на вълна и тези, които заемаха останалите редици, последваха примера им. Дона, Иън и аз се спогледахме смутено. Тогава разбрах.
— Кралицата — прошепнах. — Идва кралицата.
По изражението на Стантън разбрах, че не го бе предвидила. Имаше част от секундата да реши дали да се съобрази с протокола в тази ситуация и как да го съчетае със статуса ни на „гости“.
— Ние няма да коленичим — прошепна ни тя. — Останете по местата си.
Беше основателно решение, след като ние не дължахме вярност на кралицата на мороите. При все това се чувствах смутена и неловко биеща на очи, бидейки една от отличаващите се трима души в залата, които не са коленичили. Миг по-късно мелодичен глас обяви:
— Нейно Величество, кралица Василиса.
Дори Иън затаи дъх от възхищение, когато тя влезе. Василиса — или Лиса, както Ейдриън и Роуз постоянно настояваха да я наричам беше истинско въплъщение на неземна красота. Беше трудно да се повярва, че ми е връстница. Излъчваше достойнство и царственост, които изглеждаха вечни. Високото й, гъвкаво и слабо тяло се отличаваше с изящна грациозност дори сред мороите, а платиненорусата й коса обрамчваше бледото й лице като сияен воал. Макар че бе облечена в супер модерна бледолилава коктейлна рокля, тя я носеше все едно е великолепна викторианска бална рокля. От едната й страна вървеше тъмнокос младеж с пронизващи сини очи. Гаджето й, Кристиан Озера, който трудно можеше да остане незабележим, представляваше тъмен контраст, който се съчетаваше идеално с нейната бледна ефирност.