— Всичко наред ли беше, когато тръгна? — Независимо дали отношенията ни бяха обтегнати или не, нашата мисия да запазим стабилен света на мороите не се бе променила.
Всичко беше наред — кимнах аз. — Там все още е тихо и спокойно. Никаква причина за тревога. — Нямаше нужда тя да знае за личната ми драма. — Някакви новини за Воините? — попитах, запазвайки неутрален тон. — Или за Маркъс Финч?
Стантън поклати глава.
— Никакви. Но със сигурност ще те осведомя, ако открием нещо.
Отвърнах й с учтива усмивка, макар че сериозно се съмнявах в думите й. Невинаги съм харесвала мисиите си като алхимик, но съм прекарала по-голяма част от живота си в изпълняване на заповеди, без да задавам въпроси, защото вярвах, че моите началници знаят кое е най-доброто и действат в името на по-висшето благо. Ала последните събития ме накараха сериозно да се усъмня в това. Докато осуетявах плановете на една група откачени ловци на вампири, нарекли се Воини на светлината, Стантън бе укрила информация от мен, явно позовавайки се на факта, че редовите членове на организацията трябва да знаят само това, което е необходимо за изпълнението на преките им служебни задължения. Тя бе замазала нещата, като ме похвали, задето съм добър алхимик, който разбира подобна политика, но инцидентът ме бе накарал да кипя от гняв. Не желаех да бъда ничия пионка. Можех да приема, че борбата в името на по-велика кауза предполага взимането на трудни решения, но отказвах да бъда използвана или поставяна в опасни ситуации заради „важни“ лъжи. Бях отдала живота си на алхимиците, винаги вярвайки, че това, което те вършат и ми казват, е правилно. Мислех, че съм важна, че те винаги биха ме защитили и грижили отговорно за мен. Сега вече не бях толкова сигурна.
При все това… какво бих могла да сторя? Бях се заклела във вечна вярност към алхимиците. Независимо дали ми харесваше това, което ми бяха причинили или не, нямаше начин да напусна, нито да оспорвам решенията им…
Поне така си мислех, докато не научих за Маркъс Финч.
Разбрах за него съвсем наскоро, когато открих, че той някога се е опълчил на Воините на светлината, за да помогне на морой на име Кларънс. Въпреки че Воините обикновено преследваха стригои, преди много време една група избрала за мишена Кларънс. Маркъс се намесил и го защитил от Воините, като ги убедил да го оставят на мира. Почти бях убедена, че Кларънс си е измислил цялата история, докато не видях снимка на Маркъс.
И точно тук нещата станаха наистина странни. Изглежда Маркъс се бе опълчил и на алхимиците. Всъщност Кларънс и един от Воините бяха намекнали, че някога Маркъс е бил алхимик — но вече не е. Не повярвах и на това, докато не видях снимката му. Той нямаше златна лилия, а голяма татуировка, която приличаше на родова или племенна, направена с тъмносиньо мастило, достатъчно широка, за да покрие златната, ако искаш да я скриеш.
Въпросната гледка промени живота ми. Нямах представа, че е възможно да се направи татуировка върху нещо, притежаващо такава сила. И със сигурност не бях и помисляла, че някой би могъл да напусне алхимиците, още по-малко, че би пожелал да го стори, не и след начина, по който нашата цел бе дълбоко вкоренена у нас практически от раждането ни. Как би могъл някой дори да си помисли да зареже нашите мисии? Как би могъл някой да спре да следва всеобщите цели и идеали, да се опълчи срещу вярата, да напусне средите на алхимиците и да започне да действа на своя глава? Какво се бе случило, за да го накара да постъпи така? Дали бе имал подобни на моите преживявания?
И дали те ще го оставят да си отиде?
Когато попитах за него, Стантън ме увери, че алхимиците не знаят нищо за Маркъс, но аз бях сигурна, че това беше лъжа. Тя не подозираше, че имах негова снимка. Новата му татуировка може и да беше достатъчно голяма, за да закрие лилията, но аз бях зърнала издайническите следи отдолу, които доказваха, че той действително е бил един от нас. А след като носеше отличителния знак на алхимиците, със сигурност знаеха за него. Те го криеха, което само ме заинтригува по-силно. Всъщност може да се каже, че дори бях малко обсебена от него. Някакъв инстинкт ми нашепваше, че Маркъс Финч бе ключът за моите проблеми, че той би могъл да ми помогне да открия тайните и лъжите, които алхимиците ми казваха. За нещастие, нямах никаква представа как бих могла да го намеря, нито следа, която би могла да ме отведе до него.
— Много е важно никой да не знае какво правиш, затова запомни, че трябва да си изключително дискретна — додаде Стантън, сякаш имах нужда да ми се напомня. Между веждите й се появи малка бръчка. — Особено се тревожех, че това момче Ивашков ще идва на тази сватба. Не можем да позволим някой да заподозре, че двамата не сте нещо повече от бегли познати. Дребни неща като това биха могли да изложат на риск мисията ни.