Прекарах останалата част от приема с постоянно надигащо се в гърдите ми притеснение. За щастие не се налагаше да го крия. И мороите, и алхимиците очакваха да се чувствам по този начин. Всъщност Стантън много скоро получи своя дял от „дипломацията“, когато морой на средна възраст я покани на танц, явно вземайки пример от проявата на Ейдриън на добра воля. Очевидно, колкото и да бе скандално поведението на Ейдриън, някои морои са сметнали, че е било умен ход и бяха решили да го последват. Стантън не би могла да откаже, след като ме бе подтикнала да приема, така че се отправи към дансинга със стиснати зъби. Никой не покани Иън на танц, което навярно бе за добро. Той не изглеждаше никак разочарован.
Ейдриън отсъстваше, явно се бе заел с намирането на съставките за магията. Минутите се нижеха и когато двата часа вече изтичаха, осъзнах, че макар да бях взела снимката на Маркъс на това пътуване (рядко я изпусках от поглед), тя все още беше в стаята ми. Извиних се пред Иън, като му казах, че трябва да се върна в хотела си, за да сменя обувките си, и ще използвам една от колите, които развеждаха из града гостите на сватбата.
Иън тутакси доби покровителствено изражение.
— Искаш ли да дойда с теб? В хотела не е безопасно.
Поклатих глава.
— Не, трябва да останеш. Стантън се намира в по-голяма опасност. — Тя се бе изправила близо до бара и разговаряше с двама морои. Зачудих се дали не я очакват още танци. — Освен това, тук има много повече от тях, отколкото в моя хотел. А и поне собствениците са човешки същества.
Иън не можа да оспори логиката ми на алхимик и неохотно ме остави да тръгна. Лесно хванах кола за града и успях да се върна точно навреме. Дори се преобух, за да изглежда извинението ми съвсем достоверно. Въпреки че за сватбата бях с високи токчета, за всеки случай бях взела и чифт ниски удобни обувки. Всъщност това се наричаше разумно планиране при всякакви ситуации.
Но когато стигнах до задния изход, осъзнах, че разумният ми план се е провалил. Тъй като бях припряна и разтревожена, бях забравила дебелия си, топъл шал в колата, която навярно отдавна си бе тръгнала. И сега, докато чаках Ейдриън на щипещия студен пенсилвански въздух, обвих ръце около себе си с надеждата, че няма да замръзна, преди той да се появи.
Ала верен на думата си, Ейдриън се появи в точно определеното време, преметнал през рамо пазарска чанта с дълга дръжка. Отдъхнах си облекчено, когато видях, че си е възвърнал обичайното състояние.
— Готов съм да тръгваме — рече той.
— Сериозно? — попитах с тракащи зъби. — Всичко ли намери?
Той потупа чантата.
— Ти искаш, аз доставям. А сега, къде трябва да направим това?
— На някое усамотено място. — Озърнах се. Зад паркинга на хотела се простираше празно поле, което се надявах, че ще е подходящо за целта. — Ето там.
Да вървим по добре опесъчения и почистен паркинг не представляваше проблем, но когато нагазихме „офроуд“ в покрито със сняг поле, дори практичните ми обувки с равна подметка не вършеха работа. Освен това ми беше толкова студено, че предполагах, че кожата ми е добила синия цвят на роклята.
— Спри — обади се по някое време Ейдриън.
— Трябва да се отдалечим още малко — възразих.
Ейдриън, който предвидливо бе облякъл вълнено палто, сега го сваляше.
— Ето.
— Ще изстинеш — възпротивих се, макар че не го спрях, когато той пристъпи напред и ми помогна да облека палтото. Бе по-висок от мен, така че палтото му ми стигаше до глезените, което бе истинска благодат. Лъхна ме уханието на одеколон и тютюн.
— Ето. — Загърна палтото по-плътно около мен. — Аз имам дълги ръкави и жилетка. А сега да вървим — и то по-бързо.
Не беше нужно да ме подканя два пъти. Освен ниските температури, трябваше да приключим, преди някой да дойде. Дори аз нямаше да мога да обясня тази „самоотлъчка“ на алхимиците.
Луната все още беше ярка, кръгла и пръскаше студена светлина, когато най-после стигнахме до подходящо място. Затършувах в чантата на Ейдриън и останах изумена, когато открих, че се е сдобил с всичко необходимо от огледалото до изсушените листа и цветя. Остана безмълвен, докато подреждах нужните атрибути и заговори чак когато бях готова да започна.
— Аз мога ли да направя нещо? — попита ме той нежно.