И изчезна през служебния изход, а аз едва устоях на подтика да заблъскам главата си в стената.
— Тя знае, че лъжем. Съвсем наясно е.
Тези, които владееха духа, можеха да отгатват и най-малките нюанси в поведението на хората, а Соня беше една от най-добрите.
— Вероятно — съгласи се Ейдриън. — Но се съмнявам да се досети, че сме били навън, за да правим магия в открито поле.
Осени ме ужасяваща мисъл.
— О, Боже! Тя навярно си мисли, че сме били навън, за да — нали се сещаш — да правим разни, хм, романтични неща…
Това развесели Ейдриън повече, отколкото би трябвало.
— Ето че пак започваш. Това е първото, което ти хрумна. — Поклати мелодраматично глава. — Не мога да повярвам, че продължаваш да ме обвиняваш, че аз съм бил обсебеният.
— Аз не съм обсебена! — възкликнах. — Просто изтъквам очевидното заключение.
— Може би за теб. Но тя е права за едно: трябва да влезем вътре. — Докосна разтревожено косата си. — Мисля, че гелът ми е замръзнал.
Подадох му манерката и отворих вратата. Преди да пристъпя вътре обаче, се поколебах и се извърнах към него.
— Ейдриън? Благодаря ти, че ми помогна.
— За какво иначе са приятелите?
Той задържа вратата, за да мина и ми кимна да влизам.
— Да, но тази вечер направи много повече, отколкото се иска от един приятел за нещо, което няма нищо общо с теб. Оценявам го. Не беше длъжен да го правиш. Ти нямаш същите основания като мен да искаш да разкриеш тайните на алхимиците.
Не знаех какво друго да му кажа, затова му кимнах леко в знак на благодарност и влязох вътре.
— Моите причини бяха различни — ми се стори да го чувам да казва, когато топлината и шумът на тълпата ни обгърнаха.
Глава 5
Малко след това напуснах приема заедно с алхимиците.
Известно време не очаквах да видя Ейдриън. Той щеше да остане още два дни в Пенсилвания с другите морои, така че нямаше шанс да летим заедно на връщане. Обратното ми пътуване до Калифорния беше спокойно и не се случи нищо неочаквано, въпреки че през цялото време прехвърлях в ума си събитията от последните два дни. Загадъчното предупреждение на госпожа Теруилиджър и новата следа към Маркъс бяха достатъчни, за да ангажират изцяло вниманието ми.
Получих есемес от Еди, докато хващах такси на летището в Палм Спрингс: „Хапваме в «Маркийс». Искаш ли да се присъединиш?“ Не след дълго последва втори есемес: „Можеш да ни закараш обратно.“ Казах на шофьора да ме откара в предградието в другия край на града, а не в общежитието на училището „Амбъруд“ във Виста Азул. Тъй като във втора класа не сервираха храна по време на полета, умирах от глад, а освен това исках да си прибера колата.
Когато пристигнах в ресторанта, заварих Еди и Анджелина да седят от едната страна в едно сепаре, а Джил се бе настанила отсреща им. Веднага разбрах защо бяха избрали да хапнат толкова далеч от нашето училище. Тук Еди и Анджелина можеха да се държат като двойка. В „Амбъруд“ всички смятаха, че сме роднини. Джил и аз се представяхме за сестри на Еди, а Анджелина ни беше братовчедка. Наскоро Еди и Анджелина бяха станали гаджета, но се налагаше да крият връзката си от съучениците ни, за да не събудят подозрения. И без това вече бяхме привлекли достатъчно внимание към нас.
Анджелина се бе сгушила до Еди. По ведрото му и отпуснато изражение си личеше, че се забавлява. Хубаво беше да го видя във весело настроение. Той приемаше отговорностите си твърде сериозно и често беше толкова напрегнат, че изглеждаше сякаш и от най-малкото докосване ще се прекърши на две. Анджелина — макар и груба, недодялана, непредсказуема и често с неуместно държание — се бе оказала удивително подходяща за него. Това, разбира се, не го правеше по-малко усърден в изпълнението на задълженията си на пазител.
От другата страна на масата нещата бяха малко по-различни. Джил изглеждаше нещастна, свила се на мястото си, със скръстени ръце. Светлокестенявата й коса се бе спуснала напред, закривайки част от лицето й. След злощастните си и обречени на провал свалки с един тип, който искаше да стане стригой, и съквартиранта на Еди, който беше човек, Джил бе започнала да осъзнава, че може би пазителят й е подходящото момче за нея. Това не бе лишено от основание, защото дампирът от доста време бе тайно влюбен в нея и най-пламенно й се бе посветил телом и духом, както предан рицар на своята дама и господарка. Той така и не повярва, че е достоен за Джил, а тъй като нямаше никакви знаци за чувствата й към него, се бе насочил към Анджелина точно когато Джил се осъзна и го пожела. Понякога цялата ситуация ми напомняше на шекспирова комедия…, докато не погледнех лицето на подопечната си. В такива случаи се изпълвах с противоречиви емоции, защото знаех, че ако Еди отвърне на чувствата на Джил, Анджелина щеше да бъде много, много тъжна. Нещата бяха доста объркани и сложни и аз се радвах, че не се бях заплела в някаква романтична история.