— Ела тук, госпожице Мелбърн. — Посочи с ръка насреща си, от другата страна на огледалото. — Седни там и се настани удобно.
Подвизавах се в „Амбъруд“ с името Сидни Мелроуз, а не с истинското — Сидни Сейдж. Но госпожа Теруилиджър започна да произнася грешно измисленото ми фамилно име още от първия ден и за нещастие тази нейна грешка си остана непроменена. Изпълних указанията й, макар да не може да се каже, че се чувствах удобно тук. Бях съвсем сигурна, че чувах как някакво огромно животно се тътрузи в храстите и добавих „койоти“ към списъка си с опасностите, които ме дебнеха тук, точно под „правене на магии“ и „пълна липса на кафе“.
— Хайде, трябва да започваме. — Госпожа Теруилиджър впи поглед в мен. Очите й ми се сториха тъмни и зловещи в мрака на пустинята. — Носиш ли нещо метално? Трябва да го свалиш.
— Не, аз… О, да, почакайте.
Пресегнах се зад врата си и откопчах фината златна верижка, на която висеше малкият ми златен кръст. От години носех този медальон, но наскоро го бях дала на друг, за да му вдъхне сигурност и покой. Неотдавна той ми го върна, посредством общата ни приятелка Джил Мастрано Драгомир. Дори и сега съвсем ясно можех да си представя гневното й лице, когато се втурна към мен в училището и тикна верижката в ръката ми, без да промълви нито дума.
Сега се втренчих в кръста, проблясващ на лунната светлина. Стомахът ми се сви от притеснение, когато се замислих за Ейдриън — моят познат, на когото бях дала медальона. Бях го направила, преди той да признае любовта си към мен — нещо, което преди няколко седмици здраво ме шашна. Но може би не трябваше чак толкова да се изненадвам. Колкото повече се замислях за случилото се — а това правех през цялото време — толкова повече си припомнях различните издайнически признаци, които би трябвало да ми подскажат за чувствата му. Просто съм била твърде сляпа, за да ги забележа.
Разбира се, нямаше значение дали щях да се досетя за тях, или не. Ейдриън беше абсолютно неподходящ за мен и това нямаше нищо общо с многобройните му пороци или с потенциалната заплаха да полудее. Той беше вампир. Вярно, че беше морой — от добрите, живите вампири — ала това нямаше значение. Хората и вампирите не можеха да бъдат заедно. По този въпрос мороите и алхимиците твърдо поддържаха единно мнение. Все пак, за мен си оставаше удивително, че Ейдриън ми бе признал чувствата си. Изумително бе също, че въобще изпитваше нещо подобно или че бе събрал смелост да ме целуне, при все че трябва да призная, че тази целувка ме бе оставила замаяна и без дъх.
Разбира се, бях длъжна да го отблъсна. Обучението ми не ми позволяваше да постъпя другояче. При ситуацията, в която се бяхме озовали тук, в Палм Спрингс, ние двамата непрекъснато бяхме принудени да се срещаме по различни поводи, а след признанието му в любов стана адски трудно да се виждаме. За мен поне притеснението не се ограничаваше само с новите ни неловки отношения. Всъщност… ами, той ми липсваше. Преди този гаф двамата бяхме добри приятели и прекарвахме много време заедно. Бях свикнала със самодоволната му усмивка и неизменната, забързана размяна на закачки помежду ни. Преди да изгубя всички тези неща, не бях осъзнала каква неизменна част от живота ми са станали. Колко много се нуждаех от тях. Вътрешно се чувствах празна… което, разбира се, беше абсурдно. Защо трябваше да ми пука толкова много за един вампир?
Понякога това ме вбесяваше. Защо той съсипа нещо толкова хубаво между нас? Защо направи така, че сега да ми липсва така силно? И какво бе очаквал да направя? Трябваше да е наясно, че е невъзможно да сме заедно. Не можех да си позволя да имам чувства към него. Не можех. Ако живеехме сред Съхранителите — група от нецивилизовани вампири, хора и дампири — може би двамата бихме могли… не. Дори и да изпитвах чувства към него — а аз упорито се убеждавах, че не изпитвах — за нас щеше да е грешно дори да си помислим за подобна връзка.
Сега Ейдриън разговаряше с мен колкото може по-малко. И винаги зелените му очи ме гледаха с толкова изтерзан поглед, от който сърцето ме заболяваше и…
— А! Какво е това?
Свих се, когато госпожа Теруилиджър изсипа над главата ми купа, пълна с изсушени листа и цветя. Така дълбоко бях потънала в спомени, докато съзерцавах медальона си, че не усетих кога се е приближила към мен.
— Розмарин — отвърна тя невъзмутимо. — Исоп. Анасон. Недей! — възпря ме, когато се опитах да изтръскам част от листата от главата си. — Това ти е необходимо за магията.