Сложих ръце на кръста.
— Госпожо, не разбирам.
— С времето всичко ще се разбуди.
— Не — заявих. Имах чувството, че в този момент разговарям със Стантън или с някой от другите безброй алхимици, които ме бяха използвали, и през целия ми живот ми бяха подхвърляли само отделни късчета информация. — Ще се разбули сега. Ако сте ме забъркали в нещо опасно, тогава ще трябва или да ме измъкнете, или да ми кажете как да го направя.
Госпожа Теруилиджър се взира няколко минути в мен. Една лъскава сива котка се отри в крака ми, съсипвайки драматизма на момента.
— Имаш право — каза накрая учителката ми. — Дължа ти обяснение. Седни.
Седнах на един от столовете до масата, а тя се настани срещу мен. Сплете ръце пред гърдите си и пое дълбоко дъх. Явно се затрудняваше да събере мислите си. Трябваше да си заповядам да остана спокойна и търпелива. В противен случай паниката, която ме глождеше, откакто двете бяхме в пустинята, щеше напълно да ме завладее.
— Спомняш ли си онази жена, която видя на снимката? — поде тя най-после.
— Вашата сестра.
Госпожа Теруилиджър кимна.
— Вероника е десет години по-голяма от мен, а изглежда на половината на възрастта ми, както несъмнено и ти самата установи. Е, не е трудно да се създаде илюзия. Ако исках да изглеждам млада и красива, бих могла… да наблегна на външната проява. Но Вероника? Тя наистина успява да направи тялото си младо и жизнено. Това е много напреднала, коварна и вредна по същността си магия. Не можеш да се възправиш срещу естествения ход на времето, без да направиш някои жертви. — Тя се намръщи, а сърцето ми бясно заби. Създаването на вечна младост караше всичко в мен да се разбунтува, беше предизвикателство спрямо моите морални и етични норми на алхимик. Беше почти толкова лошо, колкото и безсмъртието на стригоите, може би дори още по-лошо, ако тя говореше за нещо, сътворено от човешки същества. Подобна извратена магия нямаше място в този свят. Следващите й думи още повече подчертаха погрешността на всичко. — Или в нейния случай, да пожертваш другите.
Жертва. Самата дума сякаш отравяше въздуха. Тя се изправи и приближи до лавицата и взе една вестникарска изрезка. Подаде ми я, без да промълви нито дума. Беше скорошна статия, от преди три дни, в която се разказваше за деветнайсетгодишна студентка в Калифорнийския университет, която била намерена в безсъзнание в стаята си в общежитието. Никой не знаеше каква е причината, а понастоящем момичето се намирало в болница, без никой да може да каже кога ще се събуди.
— Какво е това? — попитах, без да съм сигурна, че искам да чуя отговора.
Прегледах по-внимателно статията. Имаше и снимка. Отначало се зачудих защо са решили да публикуват снимка на спяща старица. После, след като прочетох по-дребния шрифт, узнах, че у изпадналата в кома жертва се наблюдавали някои необясними физически симптоми: посивяла коса и набръчкана кожа. В момента лекарите изследвали рядката болест. Свих се от ужас, неспособна да повярвам на видяното. Жената на снимката представляваше ужасяваща гледка и аз не можех да я гледам много дълго.
И изведнъж ми просветна. Вероника не принасяше жертви, убивайки ги с ножове върху каменни олтари. Тя извършваше някаква перверзна магия, която изопачаваше природните закони, довеждайки жертвите до подобни уродливи състояния. Стомахът ми се преобърна и аз сграбчих ръба на масата, за да не падна.
— Това момиче е една от жертвите на Вероника — потвърди госпожа Теруилиджър. — Ето как тя поддържа младостта и красотата си — като ги отнема от останалите. Когато прочетох това, си помислих — почти се надявах — че е дело на някой чужд, владеещ магията. Не че бих пожелала друг да извършва подобно престъпление. Обаче твоята магия за отгатване потвърди, че тя е в района, което означава, че мой дълг е да се справя с нея.
Осмелих се отново да хвърля поглед към статията и усетих как пак ми се повдига. Момичето беше на деветнайсет години. Какво ли би било усещането да изсмучат по този начин живота от теб, когато си толкова млад? Може би комата беше благословия. Колко покварен и извратен би трябвало да си, за да причиниш това някому?
Не знаех как точно госпожа Теруилиджър ще се „справи“ със сестра си и не бях сигурна дали исках да разбера. При все това, ако Вероника наистина причиняваше подобни злини на невинни хора, тогава, да, някой като преподавателката ми трябваше да я спре. Магическа атака с подобна сила беше едно от най-ужасните неща, които можех да си представя. Това отново възкреси всичките ми дълбоко вкоренени страхове за погрешността на магията. Как бих могла да оправдая използването й, когато бе способна да причини подобен ужас? В ума ми изплуваха старите уроци на алхимиците: „Част от това, заради което мороите са особено опасни, е способността им да извършват магии. Никой не бива да има властта да изкривява света по този начин. Това е грешно и много лесно може да излезе от контрол.“