— Да не би госпожа Тий да е на тайна мисия?
Трепнах и осъзнах, че се бях увлякла в мислите си. Извърнах се и видях Трей Хуарес, коленичил до чина ми. Часът още не бе започнал и смутената преподавателка, заместваща госпожа Теруилиджър, се опитваше да въдвори ред в хаоса на бюрото на титулярката. Трей се ухили на изненаданата ми физиономия.
— К–какво? — изпелтечих. Да не би по някакъв начин да е разбрал за Вероника? Опитах се да го давам безгрижно. — Откъде ти хрумна подобно нещо?
— Само се шегувах — отвърна той. — Това е втората година, откакто имам часове при нея, и досега не е отсъствала нито ден. — Изгледа ме озадачено. — Освен ако ти знаеш нещо, а аз не съм наясно с него?
— Не — отвърнах прекалено бързо. — И аз съм не по-малко изненадана от теб.
Трей ме изучава внимателно няколко минути. С него бяхме добри приятели тук, в „Амбъруд“, като помежду ни съществуваше един съвсем мъничък проблем.
Семейството му бе свързано с Воините на светлината.
Миналия месец Воините се опитаха да убият Соня — искаха да я принесат в жертва в някакъв варварски ритуал. Трей беше един от избраните да се състезават за „честта“ да я убие, макар че той съзнателно бе изгубил в последната минута. Опитах се да измоля от Воините свободата на Соня, но те не пожелаха да ме изслушат. И двете бяхме спасени, когато се появиха отряд дампири и разпердушиниха Воините. Стантън бе помогнала да се организира нападението — но не си бе направила труда да ми каже, че са ме използвали за отвличане на вниманието. Това бе една от причините, която подклаждаше недоверието ми към нея и алхимиците.
Трей бе обвинен, задето ме е замесил в ритуала и Воините го бяха отлъчили от редиците си ведно с баща му. Също както аз бях под влиянието и натиска на алхимиците, така и веруюто на Воините бе набивано в главата на Трей през целия му живот. Баща му се чувстваше толкова засрамен от прогонването им, че сега почти не говореше със сина си. Знаех колко силно жадува за одобрението на баща си и това мълчание бе много по-болезнено за него, отколкото отношението на Воините.
Нашият дълг и предаността към каузата правеха нещата по-трудни. Когато веднъж неуверено намекнах на Трей, че помежду ни все още има нерешени проблеми, той се бе засмял горчиво.
— Не е нужно повече да се тревожиш за това — увери ме тогава. — Не крия никакви тайни планове от теб, защото не съм осведомен за такива. Те вече нищо не ни казват. Що се отнася до тях, аз вече не принадлежа към редиците им. Бях изхвърлен завинаги и ще е нужно истинско чудо, за да ни приемат обратно. — Имаше нещо в тъмните му очи, което ми подсказваше, че ако някога се натъкне на такова чудо, няма да се колебае да се възползва от него. Опитах се да го разпитам за това, но той не пожела повече да обсъжда темата. Искам да бъда твой приятел, Мелбърн — бе добавил. — Харесвам те. Ние никога няма да разрешим различията си. И може би ще е най-добре да не им обръщаме внимание, след като всеки ден ще сме заедно.
Колкото и да бе невероятно, приятелството ни успя да оцелее в цялата тази драма. Напрежението винаги се спотайваше някъде край нас, но ние се опитвахме да го пренебрегваме. Разбира се, макар че той знаеше за връзките ми със света на вампирите, нямаше представа, че взимам тайно уроци по магия от нашата преподавателка по история.
И да бе помислил, че съм го излъгала за отсъствието на госпожа Теруилиджър днес, не задълба повече по темата. Кимна към заместничката й.
— Очертава се ден на скатавка.
Успях да откъсна мислите си от магическата интрига. След като през по-голямата част от живота си се бях обучавала у дома, някои страни от „нормалния“ училищен живот бяха загадка за мен.
— Какво точно означава това?
— Обикновено учителите оставят на заместниците си план на урока, където е описано какво да правят. Видях този, който бе оставила госпожа Теруилиджър. Вътре пишеше: „Разсейвай ги“. — Трей поклати глава с престорено съчувствие. — Надявам се, че ще понесеш загубата на учебно време. Искам да кажа, че тя навярно ще каже нещо от рода на: „Занимавайте се с домашното“. Но никой няма да го направи.
Той беше прав. Не бях сигурна, че можех да го понеса.
— И защо няма да го направят?
Изглежда, думите ми го развеселиха неимоверно.
— Мелбърн, понякога ти си единствената причина да влизам в час. Между другото, видях плана на заместничката й за твоите извънкласни занятия. Там пише, че не е нужно дори да присъстваш. Свободна си като птичка.