Еди, който седеше наблизо, чу разговора ни и се подсмихна.
— За да отлети към библиотеката ли?
Двамата избухнаха в смях, но в ума ми вече щъкаха най-различни възможности. Ако наистина нямаше нужда да оставам за последния си час, можех по-рано да тръгна от кампуса. Бих могла да отида в Лос Анджелис, за да търся Вероника и… не. Ейдриън още не се бе върнал. За момент обмислих идеята да се заема с разследването без помощта на магията на духа, но предупрежденията на госпожа Теруилиджър отекнаха в съзнанието ми. Преследването трябваше да почака.
Но можех да потърся Маркъс Финч.
Санта Барбара беше на два часа път. Това означаваше, че разполагах с достатъчно време, за да отида с колата дотам, да направя проучвания за него и да се върна навреме преди вечерния час. Нямах намерение да го търся преди уикенда, но сега осъзнах, че не бива да пропилявам тази възможност. И без това задачата на госпожа Теруилиджър ми тежеше като воденичен камък, но не можех да направя нищо по въпроса, докато Ейдриън не се върнеше тази вечер.
Маркъс Финч бе за мен загадка от момента, в който открих, че е бивш алхимик. Мисълта, че днес може би наистина имаше шанс да получа някои отговори, накара сърцето ми да запрепуска. Едно бе да подозирам алхимиците, че укриват информация от мен. Но съвсем различно бе да приема, че може би съм на път да потвърдя тези съмнения. Всъщност това бе донякъде ужасяващо.
С напредването на деня, в мен все повече се затвърждаваше решението да предприема това пътуване. Рано или късно трябваше да се изправя пред проблема и може би беше по-добре да приключа по-скоро с това. Нищо чудно Маркъс просто да е бил на екскурзия в Санта Барбара и вече да си е заминал. Ако не се налагаше, не исках да повтарям магията за отгатване.
Не се изненадах, че когато в края на деня се появих за това, което нормално трябваше да бъде моето извънкласно занимание, заместничката (изглеждаща изключително изтощена след един ден, прекаран на мястото на госпожа Теруилиджър) ми заяви, че съм свободна. Благодарих й и забързах към стаята си в общежитието, осъзнавайки, че не бива да губя нито минута. Не знаех с какво точно ще се сблъскам в Санта Барбара, но възнамерявах да съм подготвена за всичко.
Замених униформата си от „Амбъруд“ с джинси и семпла черна блуза. Коленичих до леглото си и измъкнах отдолу голямата метална кутия. На пръв поглед кутията приличаше на несесер за гримове. Обаче имаше ключалка, която се отваряше не само с ключ, но и с шифър. Вътре се намираше моят комплект на алхимик — колекция от химикали, заради които, ако ги намереха, навярно щяха да ме изритат от училището, тъй като от пръв поглед някой можеше да реши, че от тях могат да се произведат нелегални наркотици. И действително, някои от съставките навярно бяха доста съмнителни.
Избрах основните. Единият химикал се използваше за разтваряне на тела на стригои. Не очаквах в Санта Барбара да се натъкна на стригой, но веществото можеше да се използва за разтваряне на метал, при това ставаше много бързо и лесно. Избрах и още две смеси като онази, която може да създаде димен екран, което бе истинска находка за шпионите и внимателно ги опаковах, преди да ги пъхна в малкия си сак. После заключих отново кутията и я плъзнах под леглото.
След кратък размисъл поех дълбоко дъх и измъкнах още една скрита кутия. Това бе нова придобивка в колекцията ми. Съдържаше различни амулети и отвари, които бях направила, следвайки напътствията на госпожа Теруилиджър. Докато се взирах в съдържанието на кутията, стомахът ми се сви на топка. Никога, дори и в най-безумните си сънища не съм си представяла, че мога да имам подобен комплект. В началото на работата ми с учителката аз правех обикновени заклинания и амулети, и то по принуда. Сега вече бях направила няколко по-сложни магии, при това доброволно. Ако всичко, което ми бе разказала госпожа Теруилиджър за сестра си, беше вярно, трябваше да започна да правя още. С огромна неохота взех няколко амулета и ги прибавих към химикалите на алхимиците. След още един кратък размисъл взех два и ги пъхнах в джоба си, за да са ми подръка.
По това време на деня шофирането до Санта Барбара беше спокойно. Декември бе охладил малко южнокалифорнийската жега, но слънцето все още грееше и изглеждаше по-топло, отколкото в действителност беше. Докато пътувах с колата нагоре по брега, пустинята отстъпваше пред райони с по-умерен климат. В средните и северни части на страната по това време на годината валежите бяха по-обилни и пейзажът бе потънал в буйна зеленина. Вече наистина бях обикнала Палм Спрингс и „Амбъруд“, но понякога ми се щеше мисията, свързана с Джил, да ни бе довела тук.