Огледах дръжката и се замислих дали да не я разтопя с един от разтворите ми на алхимик. Но тутакси отхвърлих идеята. Дори в подобна съмнителна сграда някой съсед може да се притесни, ако ме види да прониквам в апартамента. Не исках да привличам ничие внимание. С всяка изминала минута положението изглеждаше все по-отчайващо, а не можех да прекарам целия ден тук.
Обмислих вариантите. Всички твърдяха, че съм толкова умна. Със сигурност трябваше да има някакво разрешение, нали? Да вися в коридора не беше най-доброто. Не се знаеше кога ще се появи Маркъс или „Дейв“. А и честно, никак не ми се искаше да оставам по-дълго в този мръсен коридор. Ако имаше начин да вляза вътре, без да причинявам някакви щети…
Тъкмо в този миг ми хрумна решението. Изпъшках. Не ми се нравеше особено, но щеше да свърши работа.
Излязох отново навън и махнах на момчето, което явно се упражняваше да скача от стъпалата.
— Дейв вкъщи ли си беше? — попита то.
— Не.
Момчето кимна.
— Обикновено го няма.
Това поне щеше да е от полза за следващия откачен етап от плана. Оставих момчето и заобиколих сградата от едната страна. За щастие наоколо беше пусто. И там, закрепена към външната стена, се виеше най-паянтовата пожарна стълба, която някога бях виждала. Имайки предвид колко са затегнати правилата за сигурност в Калифорния, бях изумена, че никой не е докладвал за тази. Разбира се, дори да го бяха сторили, не изглеждаше много вероятно собственикът на сградата да се втурне да действа, съдейки по цялостното й състояние.
Като се огледах два пъти, за да се уверя, че няма никой, застанах в сянката на стълбата, надявайки се, че много или малко ще ме скрие от любопитни погледи. Извадих от сака си един от амулетите: колие, изработено от ахати и гарванови пера. Нахлузих го през глава около врата си и започнах да изричам заклинания на гръцки. Усетих как топлината на магията се разля по цялото ми тяло, но не забелязах никакви други видими промени. Теоретично, би трябвало да съм невидима за онези, които не ме търсят съзнателно. Нямах представа дали наистина магията бе подействала. Предположих, че ще го разбера, ако някой се приближи и пожелае да узнае защо прониквам в чужд апартамент през пожарната стълба.
Щом стъпих на стълбата, едва не пратих целия план по дяволите. Цялата стълба скърцаше и се люлееше. Желязната конструкция бе толкова ръждясала, че нямаше да се изненадам, ако се разпаднеше под краката ми. Стоях замръзнала на мястото си, опитвайки се да събера смелост, за да продължа. Напомних си, че това може да се окаже единственият ми шанс да открия Маркъс. Момчето от паркинга бе потвърдило, че той живееше тук. Не можех да пропусна тази възможност.
Преглътнах и поех нагоре, придвижвайки се мъчително от етаж на етаж. Когато стигнах до четвъртия, се втренчих в нозете си, неспособна да повярвам, че пожарната стълба все още е цяла. Сега се изпречих пред нов проблем. Бях определила къде се намираше студиото на Финч — прозорецът му беше на малко повече от метър настрани от площадката на стълбата. Разстоянието не беше голямо, но изминато върху тесния перваз между площадката и прозореца щеше да ми се стори километри. Също толкова плашещ бе фактът, че трябваше да вляза през прозореца. Беше затворен, което не бе изненадващо, щом Маркъс се укриваше. Имах два магически амулета, способни да разтопяват стъкло, но не смеех да се доверя на себе си, че ще съумея да ги използвам върху тесния перваз — което означаваше, че бе настъпил моментът да проверя доколко бях усъвършенствала уменията си да се прицелвам в часовете по физическо.
Без да забравям за паянтовата стълба, извадих торбичка с прах от сака си. Прецених разстоянието на око и хвърлих силно торбичката към прозореца, каканижейки заклинанието и… не улучих. Торбичката се удари в стената на сградата, изхвърляйки прашен облак, който започна да разтваря мазилката. Потръпнах, когато горният слой от стената изчезна.
Въздействието на магията постепенно премина, но резултатът беше ясно забележима дупка. Не бе пробила стената докрай и предполагам, че като се има предвид общото състояние на сградата, едва ли някой щеше да й обърне внимание.
Беше ми останала една торбичка и този път не биваше да греша. Стъклото на прозореца беше достатъчно голямо и нямаше начин да пропусна. Хвърлих със замах и… торбичката се удари в стъклото. Прахът се разпиля, реакцията мигновено се разпространи и стъклото започна да се топи. Капеше все едно беше лед, огрян от яркото слънце. Докато наблюдавах с тревога, исках реакцията да продължи колкото бе възможно по-дълго. Дупката трябваше да бъде достатъчно голяма, за да се промуша през нея. За щастие, когато спря, видях, че ще мога да вляза вътре — ако изобщо успеех да се добера дотам.