Досега в живота ми са ме запращали към тухлени стени и съм била ухапвана от стригой. Обаче никога не бяха ме удряли в лицето. Не беше преживяване, което исках да се повтори. Политнах назад, толкова изненадана, че дори не можах да реагирам. Мъжът се нахвърли върху мен, сграбчи двете ми ръце над лактите, разтърси ме силно, сетне почти навря лицето си в моето.
— Как ме намерихте? — възкликна. — Още колко идват?
Страната ми пулсираше от болка, но някак си успях да събера мислите си. Миналия месец вземах уроци по самозащита при един леко чалнат инструктор, който развъждаше породата чихуахуа и приличаше на пират. Въпреки ексцентричното поведение на Малахи Улф, той наистина ни научи на някои законни бойни умения и сега си ги припомних. Забих коляно в корема на нападателя си. Сините му очи се разшириха от изненада, той ме пусна и се свлече на пода. Макар че не остана там за дълго. Изправи се, олюлявайки се на крака, и отново се спусна към мен, но аз вече бях сграбчила стола и го използвах като щит, както несъмнено би действал един укротител на лъвове.
— Назад! — заповядах му. — Аз само искам да…
Без да обръща внимание на заплахата ми, мъжът продължи напред, сграбчи един от краката на стола и го изтръгна от ръцете ми. Притисна ме в ъгъла и въпреки някои хватки, на които ме бе научил Еди, не бях уверена в способността си да забия юмрук в лицето му. При все това се съпротивлявах достойно, когато нападателят ми се опита отново да ме сграбчи. Сборичкахме се и паднахме на пода. Аз ритах и дращех с нокти като обезумяла, давайки му достоен отпор. Чак когато ме притисна с тежестта на цялото си тяло, успя да ме укроти. Но все още имах възможност да пъхна ръка в джоба си.
— Кой те изпрати? — настоятелно попита той. — Къде са останалите?
Не му отговорих. Вместо това, измъкнах малко шишенце и отпуших капачката му с една ръка. Отвътре мигом се издигна зловонна жълтеникава пара, с плътността на сух лед. Тикнах шишенцето в лицето на негостоприемния домакин. Той се отдръпна отвратено, а от очите му бликнаха сълзи. Самото вещество беше сравнително безобидно, но изпаренията действаха като лютив спрей. Мъжът ме пусна и със сила, която дори не бях подозирала, че притежавам, успях да го претърколя и да го прикова към пода. Забих лакътя си в китката му и я затиснах с все сила. Той изръмжа от болка. С другата си ръка размахах шишенцето с цялата застрашителност, на която бях способна. Това нямаше да го заблуди за дълго, но се надявах да ми осигури малко време, за да преоценя ситуацията. Сега, когато противникът ми лежеше неподвижно, имах възможност да го огледам по-добре и изпитах облекчение, че най-после бях постигнала целта си. Той имаше младо, красиво лице с тъмносиня като индиго татуировка върху бузата. Дизайнът беше абстрактен и приличаше на преплетени полумесеци. По ръбовете на някои от тъмносините линии се забелязваха леки сребристи проблясъци.
— Приятно ми е да се запозная с теб, Маркъс.
Тогава се случи най-смайващото нещо. През насълзените си очи той също се опитваше да ме разгледа по-добре. Явно ме разпозна и примигна, за да фокусира погледа си.
— Сидни Сейдж — ахна мъжът. — От известно време и аз те търся.
Нямах време да се изненадам, защото внезапно чух щракването на предпазител и студено дуло докосна тила ми.
— Махни се от него! — заповяда един глас. — И пусни тази димка.
Глава 7
Може и да бях решена да открия Маркъс, но със сигурност нямаше да споря с дулото на оръжие. Вдигнах ръце във въздуха и бавно се изправих, продължавайки да съм с гръб към новодошлия. Много внимателно отстъпих от мъжа и оставих шишенцето на пода. Изпаренията продължаваха да се разнасят от гърлото му, но реакцията много скоро щеше да стихне. Чак тогава се осмелих да погледна назад. Когато видях момичето, застанало зад гърба ми, едва можах да повярвам на очите си.
— Добре ли си? — попита тя Маркъс. Той се изправи несигурно на крака. — Тръгнах веднага щом се обади.
— Ти! — едва успях да изрека.
Момичето пред мен беше кажи–речи на моята възраст, с дълга, сплъстена руса коса. Все още държеше насочен пистолета си към мен, но устните й се извиха в лека усмивка.
— Радвам се да те видя отново.
Чувството не беше взаимно. Видях това момиче, когато се изправих срещу Воините на тяхната арена. И тогава носеше оръжие и лицето й бе изкривено в злобна гримаса. Тя ме буташе и заплашваше, като не скри колко еретична и долна смята защитата ми за Соня. Въпреки че сега изглеждаше доста по-спокойна, отколкото в компанията на онези фанатици, все пак не можех да пренебрегна коя бе тя — нито заключенията, до които стигнах. Извърнах се невярващо към Маркъс. Той държеше китката, която бях затиснала с лакътя си.