— Ти… ти си един от тях! Един от Воините на светлината!
Не мисля, че някога се бях чувствала толкова предадена.
Възлагах толкова големи надежди на Финч. В представите ми той беше нещо величаво, бунтовник спасител, който ще ми разкрие всички тайни на света и ще ме освободи от незавидната участ да бъда незначително винтче в машината на алхимиците. Но всичко е било лъжа. Кларънс бе споменал, че Маркъс убедил Воините да го оставят на мира. Предположих, че се дължи на някакъв страшен коз, с който е разполагал срещу Воините, но очевидно влиянието му се е дължало на факта, че е бил един от тях.
Той вдигна поглед от китката си.
— Какво? Онези откачалки? По дяволите, не!
Едва не посочих към момичето, но реших, че ще е по-мъдро, ако не правя резки движения. Задоволих се да кимна в нейната посока и забелязах, че всички ключалки на вратата бяха отключени. Бях толкова увлечена в схватката с него, че дори не бях чула отварянето им.
— Наистина ли? Тогава как един от тях току-що те спаси?
— Аз всъщност не съм от тях. — Момичето говореше почти свойски, но пистолетът противоречеше на тона й. — Искам да кажа, предполагам, че съм нещо като…
— Сабрина е шпионин — обясни Маркъс. Той също изглеждаше много по-спокоен сега, след като не го нападах. — Много красив шпионин. Вече година е под прикритие при тях. Освен това, точно тя ми разказа за теб.
Отново не знаех какво да отговоря на това. Не бях сигурна дали да повярвам на тази шпионска история.
— И какво точно му каза?
Той ме удостои с ослепителна усмивка. Зъбите му бяха толкова бели, че се запитах дали не ги е избелвал. Не изглеждаше много типично за размирник, който бяга и се укрива, но нищо днес не се бе оказало такова, каквото очаквах.
— Тя ми разказа за момиче алхимик, което защитавало една жена морой, а след това застанало начело на атакуващия отряд от дампири.
Начело? Едва ли! Никой — особено Стантън — не бе сметнал за необходимо да ме осведоми за атаката, докато не се озовах насред битката. Но нямах намерение още да разкривам тайните си.
— Алхимиците санкционираха онова нападение — казах аз.
— Видях те как говореше — намеси се Сабрина. Погледът й се стрелкаше между мен и Маркъс — святкащ от плам към мен и от възхищение към него. — Беше вдъхновяващо. Освен това, трябва да знаеш, че от известно време те наблюдаваме. Ти прекарваш ужасно много време с морои и дампири в Палм Спрингс.
— Това ми е работата — заявих.
Тя определено не изглеждаше вдъхновена. По-скоро — разочарована, задето няма шанс да използва оръжието си върху мен.
Усмивката на Маркъс стана многозначителна.
— От това, което чух, ти и онези морои се държите почти като приятели. А и ето те сега тук, да ме търсиш. Ти определено си дисидентът, който се надявахме да открием.
Не, нещата наистина не се развиваха така, както ги бях планирала. Всъщност се развиваха в противоположна посока. Бях толкова горда от способността си да стигна до Маркъс, без изобщо да подозирам, че той вече ме наблюдава. Това никак не ми харесваше. Караше ме да се чувствам уязвима, независимо че те казваха някои от нещата, които се надявах да чуя. Ала тъй като трябваше да се държа все едно контролирам ситуацията, се опитах да го давам непукистки.
— Може би и други алхимици ще се появят — заявих.
— Вече щяха да са тук — парира ме Маркъс, изобличавайки моя блъф. — Те нямаше да те изпратят сама… макар че се паникьосах, когато отначало те видях. Не разбрах коя си и си помислих, че останалите всеки миг ще дойдат. — Замълча, а нафуканото му държание стана почти стеснително. — Извинявай, хм… задето те ударих. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да знаеш, че китката ми е пострадала доста сериозно.
Лицето на Сабрина доби загрижено изражение.
— О, Маркъс. Имаш ли нужда от лекар?
Той раздвижи китката си и поклати глава.
— Знаеш, че е невъзможно да отида на лекар. Никога не се знае кой може да следи болниците. Подобни места се наблюдават много лесно.