— Ти наистина се криеш от алхимиците — промълвих изумено.
Той кимна, изглеждаше почти горд.
— Съмнявала ли си се? Предположих, че вече го знаеш.
— Подозирах, но не съм го чула от тях. Те отричат съществуването ти.
Това явно му се стори забавно. Всъщност, той изглежда, смяташе всичко за забавно, което аз на свой ред намирах за малко дразнещо.
— Да. Това чух и от останалите.
— Какви останали?
— Другите като теб. — Сините му очи се приковаха за миг в мен, сякаш можеха да видят всичките ми тайни. — Другите алхимици, които искат да счупят оковите.
Знаех, че очите ми са се разширили.
— Нима има… има и други?
Маркъс седна на пода и се облегна на стената, като все още придържаше китката си.
— Да се настаним по-удобно. Сабрина, прибери този пистолет. Не мисля, че Сидни ще ни създаде някакви неприятности.
Тя не изглеждаше толкова убедена в това, но след кратко колебание се подчини. Присъедини се към него на пода, като зае закрилническа поза близо до него.
— Аз предпочитам да остана права — осведомих ги.
Нямаше начин доброволно да седна в тази мръсотия. След като се бях търкаляла по пода с Маркъс, исках да се изкъпя с гела за дезинфекция на ръцете.
Той сви рамене.
— Както желаеш. Искаш отговори? Първо ти ще ми дадеш някои. Защо дойде да ме търсиш, пренебрегвайки правилата на алхимиците?
Не ми харесваше да ме разпитват, но какъв беше смисълът да съм тук, ако нямаше да разговаряме?
— Кларънс ми разказа за теб — изрекох накрая. — Показа ми твоя снимка и аз видях как си се татуирал върху лилията. Дори не знаех, че това е възможно. — Татуировката никога не избледняваше.
— Кларънс Донахю? — Маркъс изглеждаше искрено доволен. — Той е добра душа. Предполагам, че с него сте приятели, след като живееш в Палм Спрингс, нали?
Понечих да отвърна, че не сме приятели, но размислих. Какво друго бяхме?
— Да се сдобиеш с това никак не е лесно — додаде Маркъс, потупвайки по синята татуировка. — Ще трябва да свършиш доста работа, ако искаш да го направиш.
Отстъпих назад.
— Чакай, никога не съм казала, че го искам. И защо, за бога, ще трябва да го правя?
— Защото ще те освободи — отвърна той просто. — Татуировката не ти позволява да обсъждаш вампирските дела, нали? Не вярваш, че това е цялото й предназначение, нали? Помисли. Какво й пречи да упражнява друг контрол?
Май просто трябваше да се откажа от всякакви очаквания и предвиждания за този разговор, тъй като всяка следваща тема беше по-откачена от предишната.
— Никога не съм чувала подобно нещо. Никога не съм се чувствала така. С изключение на защитата на информацията за вампирите, аз се контролирам напълно.
Той кимна.
Вероятно. Първоначалната татуировка обикновено внушава единствено забраната да говориш за света на вампирите. Те започват да добавят други компоненти, когато опресняват татуировката, ако имат причина да се безпокоят за теб. Хората понякога се съпротивляват срещу внушението и ако го правят… ами, тогава ги изпращат в поправителни центрове.
От думите му ме полазиха ледени тръпки и аз притиснах длан до бузата си. В съзнанието ми изплува срещата, която имах, когато получих назначението си за Палм Спрингс.
— Наскоро ми опресняваха татуировката… но беше рутинна процедура.
Рутинна. Нормална. Нямаше нищо общо с предположенията на Маркъс.
— Може би. — Той наклони глава и отново ме изгледа пронизващо. — Преди това направила ли си нещо лошо, скъпа?
Като например да помогна на дампир беглец?
— Зависи от определението ти за „лошо“.
И двамата се засмяха. Смехът на Маркъс беше висок и безгрижен и всъщност доста заразителен — ала за мен ситуацията бе твърде злокобна, за да се присъединя.
— Тогава може би са засилили екипната ти лоялност — подхвърли той, все още усмихнат. — Но или компонентите не са били много силни, или ти си се преборила с внушението — в противен случай нямаше да си тук. — Погледна към Сабрина. — Какво мислиш?
Тя ме огледа критично. Все още ми бе трудно да повярвам в ролята й във всичко това.
— Мисля, че би била добро попълнение. И след като още е в организацията, би могла да ни помогне с онова… с онази работа.
— И аз смятам така — кимна той.
Скръстих ръце пред гърдите си. Не ми се нравеше да ме обсъждат все едно не бях там.