— Добро попълнение към какво?
— Нашата група — отвърна Маркъс, а към спътницата си додаде: — Знаеш ли, наистина трябва да й измислим име. — Тя изсумтя и той отново насочи вниманието си към мен. — Ние сме доста пъстра смесица. Някои са бивши Воини или двойни агенти като Сабрина. Някои са бивши алхимици.
— И какво правите? — Посочих с жест стаята. — Това тук не ми прилича на високотехнологична оперативна база на някаква тайна групировка.
— Я се погледни. Хем хубава, хем забавна. — Маркъс изглеждаше очарован. — Ние правим това, което и ти — или това, което искаш да направиш. Ние харесваме мороите. Искаме да им помогнем — но според нашите условия и разбирания. Теоретично алхимиците също искат да им помогнат, но всички знаем, че това желание по същността си се основава на страх и неприязън — да не споменаваме строгия контрол върху членовете на организацията. И така, ние работим тайно, тъй като алхимиците не харесват онези, които се цепят от стадото. Те наистина не ме харесват и заради това съм принуден да обитавам подобни места.
— Ние държим под око и Воините — вметна Сабрина. Намръщи се. — Мразя да съм край онези откачалки, да им играя по свирката. Те твърдят, че искат единствено да унищожават стригои, но… ами… нещата, които съм ги чувала да казват срещу мороите…
Замислих се за един от моите най-смущаващи спомени за арената на Воините. Чух един от тях да подхвърля загадъчно, как един ден те щели да се справят и с мороите.
— Но какво всъщност върши вашата група?
Да се говори за бунт и тайни операции беше едно, но да се постигне реална промяна — съвсем друго. Бях посещавала сестра си Карли в колежа и бях видяла множество студентски групи, които искаха да променят света. Повечето от тях киснеха по цял ден в кафенетата, пиеха кафе, дрънкаха много, но вършеха малко.
Маркъс и Сабрина се спогледаха.
— Не мога да те посветя в нашите операции — рече той. — Не и докато не се уверя, че си съгласна да развалиш татуировката си.
Да развалиш татуировката си. Имаше нещо зловещо — да не говорим окончателно — в тези думи и аз внезапно се запитах какво правя тук. Кои всъщност бяха тези хора? Защо изобщо се обяснявах с тях? Тогава ме връхлетя една друга, почти ужасяваща мисъл: „Дали се съмнявам в тях, защото се намирам под контрола на татуировката? Дали тя ме прави скептична към всеки, който си задава въпроси за алхимиците? Нима Маркъс казваше истината?“
— Не разбрах съвсем това последното — заявих им. — Какво означава да „разваля“ татуировката? Имаш предвид да я покрия с мастило ли?
Маркъс се изправи.
— Всяко нещо с времето си. В момента трябва по-скоро да се махнем оттук. Дори да си действала дискретно, предполагам, че си използвала ресурсите на алхимиците, за да ме откриеш, така ли е?
Поколебах се. Дори тази група да имаше добри намерения спрямо мороите, определено нямаше да разкрия съпричастието си към магията.
— Нещо такова.
— Сигурен съм, че си добра, ала не можем да рискуваме. Това място вече не е сигурно. — Огледа тъжно студиото.
Честно, мислех си, че би трябвало да ми е благодарен, задето му давам основание да си тръгне.
Сабрина също се изправи с решително изражение.
— Ще се погрижа резервната квартира да е готова.
— Както винаги, ти си истински ангел — похвали я той.
— Хей, а ти как разбра, че идвам? — поинтересувах се. — Имал си време да се скриеш и да й се обадиш.
Всъщност исках да разбера как ме е зърнал през магията, която би трябвало да ме направи невидима. Бях почувствала, че заклинанието действа. Бях сигурна, че съм изпълнила всичко съвсем правилно, но той ме беше разкрил. Магията не действаше, ако някой знаеше, че си там или съзнателно те търси, така че би могло да е погледнал случайно през прозореца, докато съм оглеждала пожарната стълба, нали? Явно е избрал най-неподходящия за мен момент.
— Тони ме предупреди. Маркъс ми хвърли една от ослепителните си усмивки. Мисля, че си просеше да му отвърна със същото. — Добро дете.
Тони? Тогава разбрах. Момчето на паркинга. То се бе престорило, че ми помага, а после ме е предало. Сигурно е говорило с Маркъс, докато съм се изкачвала по стълбата. Може би Финч е отварял вратата само на някакво тайно почукване. Поне се успокоих, че не съм объркала магията. А тя просто не се е получила, защото е бил предварително предупреден, че някакво момиче го търси.
Той се зае да опакова скромните си вещи в една раница.