— Между другото „Спасителят в ръжта“ е страхотна книга — смигна ми. Може би някой ден ще проведем литературна дискусия.
Не се вълнувах от подобна перспектива. Докато го наблюдавах, видях, че продължава да щади китката си. Не можех да повярвам, че съм го ударила толкова лошо и се почувствах виновна, въпреки всичко, което се бе случило.
— Трябва да се погрижиш за китката си — казах, а Сабрина кимна в знак на съгласие.
Маркъс въздъхна.
— Не мога. Поне не и по стандартния начин. Алхимиците имат свои хора навсякъде.
Стандартния начин.
— Аз, ъъ, навярно ще мога да ти помогна да се излекуваш чрез нестандартен начин — промърморих.
— Познаваш някой нелегален лекар? — попита с надежда Сабрина.
— Не. Но познавам морой, който владее магията на духа.
Мъжът замръзна, а на мен донякъде ми хареса, че го бях изненадала.
— Сериозно? Чували сме за тях, но никога не съм ги срещал. Онази жена, с която те бяха хванали… Соня? Тя е такава, нали? Беше изчезнала, преди да успеем да научим повече.
Мисълта, че трябва да говоря за Ейдриън, ме изнервяше, но Сабрина навярно вече знаеше за съществуването му, след като са ме наблюдавали.
— Да, тя е такава, а в Палм Спрингс има и още един. Мога да те заведа при него и той ще те излекува.
Лицето му светна от вълнение. Сабрина го погледна ужасена.
— Не можеш просто така да отидеш с нея. — Дали това, което прозвуча в гласа й, бе загриженост, или ревност?
— Защо не? — попита той. — Тя ни повярва безусловно. Ние не можем да не й отвърнем със същото. Освен това, умирам от желание да се запозная с някой, който владее магията на духа. Сигурната квартира не е много далеч от Палм Спрингс. Ти ще се увериш, че всичко е наред, а по-късно ще дойдеш да ме вземеш.
Това никак не й се понрави. Може би все още не бях съвсем наясно с динамиката на групата им, но беше очевидно, че тя гледаше на него като на водач и бе готова да го брани и закриля с всички сили и средства. Всъщност подозирах, че чувствата й към Маркъс не са съвсем професионални. Известно време двамата обсъждаха дали ще е безопасно или не, а аз ги слушах мълчаливо. През цялото време се чудех дали аз ще съм в безопасност в компанията на някакъв непознат тип. „Кларънс му вярва“, напомних си. „А той е доста подозрителен. Освен това, с тази китка извън строя, едва ли ще може да ми се опре.“
Той най-после убеди Сабрина да го остави да тръгне, но тя не пропусна да се озъби:
— Ако нещо се случи с него, ще те открия и ще си платиш.
Очевидно суровото й, безжалостно поведение на арената не бе изцяло престорено.
Разделихме се с нея и не след дълго двамата с него бяхме на път за Палм Спрингс. Опитах се да му измъкна повече информация, но Маркъс не се поддаде. Вместо това не спираше да ме засипва с комплименти и да ръси намеци, сякаш ме сваляше. Съдейки от начина, по който се задяваше със Сабрина, не мисля, че влагаше нещо специално в отношението си към мен. Струва ми се, че просто бе свикнал жените да си припадат по него. Не мога да отрека, че беше готин, но бе нужно доста повече, за да ме спечели.
Слънцето вече залязваше, когато спряхме пред апартамента на Ейдриън и аз със закъснение се запитах дали не трябваше да го предупредя за посещението ни. Вече наистина беше твърде късно.
Изкачихме се до вратата и почуках три пъти.
— Отворено е! — разнесе се глас отвътре. Аз влязох и Маркъс ме последва.
Ейдриън работеше върху абстрактна картина, изобразяваща нещо, което приличаше на кристална сграда сред някакъв фантастичен свят.
— Какво неочаквано удоволствие — посрещна ме той. Погледът му попадна върху Маркъс и очите му се разшириха. — Проклет да съм! Ти си го намерила?
— Благодарение на теб — отвърнах.
Ейдриън ме огледа. Върху устните му започна да се оформя усмивка — и изведнъж се стопи.
— Какво е станало с лицето ти?
— О! — Докоснах леко подутото място на бузата си. Все още ме болеше, но не толкова силно, както в началото. Изрекох следващите думи, без да се замисля: — Маркъс ме удари.
Никога не бях виждала Ейдриън да се движи толкова бързо. Финч нямаше никаква възможност да реагира, навярно защото бе изтощен от предишната ни схватка. Ейдриън го блъсна към стената и за мое пълно изумление — го светна силно с юмрук в лицето. Веднъж се бе пошегувал, че никога не си цапа ръцете, затова изобщо не бях подготвена за тази боксьорска атака. Всъщност, ако Ейдриън реши да нападне някого, по-скоро бих очаквала нещо магическо и породено от духа. Но… докато го наблюдавах, забелязах, че магията бе последното, за което се сещаше в момента. Беше превключил на първобитен режим. Вижда заплаха. Напада. Това бе още една изненадваща — и в същото време запленяваща — страна от енигмата, наречена Ейдриън Ивашков.