При все това… как бих могла да се съглася? Поне магията, която използвах, зависеше от мен. И въпреки че татуировката ми съдържаше малко вампирска магия, се успокоявах с факта, че тя е свързана с „нормалните“ четири елемента, които разбирах. Духът все още бе непозната територия, със свойства, които не спираха да ни изненадват. Как можех да се подложа на неизследвана вампирска магия?
Явно Ейдриън се бе досетил за вътрешната ми борба, защото изражението му се смекчи.
— Правя това постоянно. Магията е съвсем лесна. Няма никакви изненади.
— Може би — пророних неохотно. — Но всеки път, когато използваш магията на духа, вероятността да полудееш се увеличава.
— Вече съм луд по теб, Сейдж.
Тази територия поне беше позната.
— Каза, че няма да повдигаш този въпрос.
Той само ме изгледа мълчаливо. Най-накрая вдигнах ръце в знак, че се предавам.
— Добре — заявих с повече самонадеяност, отколкото чувствах. — Само свършвай по-скоро.
Ейдриън не чака втора покана. Пристъпи напред, протегна ръка и отново я положи върху бузата ми. Дъхът ми секна, а сърцето ми се разтуптя по-бързо. Щеше да бъде толкова лесно за него да ме притегли в прегръдките си и отново да ме целуне. По кожата ми се разля щипеща топлина и цялата настръхнах. За миг си помислих, че това е нормалната ми реакция на докосването му. Осъзнах, че не е от това, а от магията. Очите му бяха приковани в моите и за част от секундата, колкото един удар на сърцето, сякаш застинахме във времето. Сетне той свали ръката си и се отдръпна.
— Готово. Толкова ли беше неприятно?
Не, изобщо не беше неприятно. Пулсиращата болка бе изчезнала. Беше останал единствено постоянният вътрешен глас, който ми натякваше, че това, което току-що се бе случило, беше грешно. Същият глас се опита да ми каже, че Ейдриън ме е опетнил по някакъв начин… но ми беше трудно да повярвам, че е способен на подобно нещо. Изпуснах дъха, който бях затаила.
— Благодаря ти — промълвих. — Не беше длъжен да го правиш.
Той ми хвърли една от онези свои, загадъчни усмивки.
— О, повярвай ми, бях.
Помежду ни се възцари неловко мълчание. Прокашлях се.
— Ами… вече можем да се връщаме при Маркъс. Вероятно ще имаме време за една вечеря, преди Сабрина да се появи, а вие, момчета, ще се постараете да изгладите отношенията си.
— Дълбоко се съмнявам, че дори разходка на лунна светлина би постигнала това.
Думите му ми напомниха за нещо друго, което имах намерението да спомена, когато той се върне в града — нещо, което бе останало назад в списъка с приоритетите.
— Палтото ти — така и не си го взе след сватбата. В колата ми е.
Ейдриън махна пренебрежително.
— Задръж го. Имам и други.
— И какво ще правя с вълнено палто? Особено тук, в Палм Спрингс.
— Ще спиш с него — предложи той. — И ще мислиш за мен.
Сложих ръце на кръста си и се опитах да го изгледам възмутено от горе надолу, което никак не беше лесно, след като беше толкова висок. А и думите му отново събудиха у мен смущаващото чувство, което изпитах, когато седнах върху леглото му.
— Ти каза, че повече няма да повдигаш тези романтични въпроси в мое присъствие.
— Това романтично ли беше? — учуди се Ейдриън. — Просто направих едно предложение, тъй като палтото е толкова тежко и топло. Реших, че ще си мислиш за мен, благодарна за тъй милия ми жест. Ето че пак ти си тази, която намира романтичен подтекст във всичко, което казвам.
— Не е вярно. Знаеш, че нямах това предвид.
Поклати глава с престорено съчувствие.
— Ето какво ще ти кажа, Сейдж. Понякога ми се струва, че аз съм този, който има нужда от ограничителна заповед срещу теб.
— Ейдриън!
Но той вече бе излязъл през вратата, а зад гърба му отекна многозначителен смях.
Глава 8
Мисля, че Ейдриън бе готов да тръгне да търси сестрата на госпожа Теруилиджър на минутата. Но заради вечерния час в „Амбъруд“ това бе невъзможно, а и освен това аз исках да го направим през деня. Трябва да му призная, че излекува Маркъс без юмручен бой помежду им, така че това бе своеобразен прогрес. Финч преодоля част от своята враждебност и се опита да въвлече Ейдриън в разговор за свойствата на духа. Ейдриън даваше предпазливи отговори и изглеждаше облекчен, когато се появи Сабрина, за да отведе спътника си. Той се сбогува загадъчно с мен, като просто заяви, че скоро ще ми изпрати есемес за „следващия етап“. Бях твърде уморена, за да попитам за повече подробности и се запътих към общежитието си, за да се наспя и най-сетне да си почина от този доста шантав ден.