— Не се тревожи — успокои ме тя. — Аз пазя тайните на Ейдриън. И твоите. — Горчивината в гласа й ме свари неподготвена.
— Сърдиш ли ми се? — попитах озадачено. — Ти не си… не си разстроена все още за онова, което се случи между Ейдриън и мен, нали? Мислех, че вече го приемаш по-спокойно.
При все че заявлението на Ейдриън, че ще ме обича, независимо от всички препятствия и съмнителните изгледи за успех, беше доста обезпокоително, по-ведрото му настроение се бе предавало през връзката им.
— Ейдриън го приема — отвърна тя. — Той не вижда колко е опасно да се размотаваш наоколо с друго момче.
Зачудих се за кого ставаше дума.
— Друго момче? Нямаш предвид… Маркъс? Това е откачено.
— Нима? — повдигна вежди Джил. Понякога връзката е толкова странна. Джил ревнуваше заради Ейдриън. — Той е човек и ти си човек. И двамата се бунтувате срещу алхимиците. Видях го. Много е готин. Никой не знае какво би могло да се случи.
— Е, аз зная какво би могло да се случи: нищо — заявих. Маркъс можеше да покорява момичета дори през телепатична връзка. — Току-що се запознах с него и дори не съм сигурна дали мога да му се доверя, а и определено не изпитвам никакви чувства към него. Виж, разбирам, че искаш да помогнеш на Ейдриън, но не можеш да ми се сърдиш заради това, което се случи. Знаеш защо го отблъснах, особено след Мика.
Мика беше човек и съквартирант на Еди и макар че Джил знаеше, че не би могло да има сериозна връзка между представители на вампирската и човешката раса, тя все пак бе останала изненадана от сложната и трудна ситуация, в която се бе озовала.
— Да… — Джил се намръщи, несъмнено разкъсвана между чувствата на Ейдриън и суровата действителност. — Но може би с Ейдриън… не зная. Навярно нещата биха могли да са по-различни. Или може би поне има начин да не са толкова болезнени за него.
Извърнах се, неспособна да срещна погледа й. Не исках да мисля за болката му, но какво можех да направя? Какво очакваха да направя? Всички знаехме правилата.
— Съжалявам — промърморих, взех таблата си и се изправих. — Не съм искала това да се случи. Ейдриън ще превъзмогне чувствата си и ще ме забрави.
— Наистина ли искаш да те забрави? — попита Джил.
— Какво? Защо изобщо ме питаш подобно нещо?
Тя не отговори, а вместо това се зае с подчертан интерес да рови из картофеното си пюре. Когато осъзнах, че няма намерение да казва нищо повече, поклатих глава и се запътих към изхода. Докато вървях, усещах, че ме наблюдава, а въпросът й отекваше в ума ми: „Наистина ли искаш да те забрави?“
Глава 9
Както Джил бе казала, Ейдриън беше повече от щастлив да започне издирването същия следобед. Всъщност, когато най-после се свързах с него, той предложи да ме вземе, когато приключат учебните занятия, за да разполагаме с повече време. Не възразих, тъй като това означаваше, че ще пътувам в мустанга. Разбира се, предпочитах аз да шофирам, но щях да се задоволя с това, което ми предлагаха.
— Кога смяташ да кръстиш колата? — попитах го, след като излязохме на шосето за Лос Анджелис.
— Това е неодушевен предмет — осведоми ме той. — Имената са за хората и домашните любимци.
Потупах предното табло на мустанга.
— Не го слушай. — А на Ейдриън казах: — Постоянно кръщават лодки и кораби.
— Това също не мога да го разбера, но вероятно ще успея, ако моят старец някога реши да ми отпусне пари за собствена яхта. — Стрелна ме с кратък, развеселен поглед, преди да насочи отново вниманието си към пътя. — Как може някой толкова студен и благоразумен като теб, да бъде обсебен от нещо толкова несериозно като това?
Не бях сигурна коя част ме подразни повече — да ме нарекат студена или обсебена.
— Просто отдавам нужното уважение към една красива машина.
— Нарекла си своята кола на името на кафе. Нима това е знак на уважение?
— Най-голямо уважение — подчертах аз.
Спътникът ми издаде звук — нещо средно между подигравателно изсумтяване и сподавен смях.
— Добре тогава. Ти й дай име. Каквото пожелаеш, аз ще го приема.
— Наистина ли? — Малко се слисах. Вярно беше, че все му опявах да даде име на колата, но не бях сигурна, че аз трябва да бъда натоварена с подобна отговорност. — Това е важно решение.