— Съжалявам. Те са заети. Ако желаете, мога да ви дам брошура със снимки.
Ейдриън отново бе обвил ръка около раменете ми.
— Ангелска тортичке, не беше ли отседнала Вероника в апартамента „Принц Албърт“? Дали още не е тук?
— Не съм сигурна — отвърнах. — Това поне приличаше на репетираните реплики. Погледнах към Алисия. — Сигурно ще можеш да ни кажеш, нали? Нашата приятелка Вероника още ли е тук? Тя е много хубава, с дълга черна коса.
— О, да — грейна Алисия. — Разбира се, че я помня. Всъщност тя бе отседнала в „Кадифения апартамент“, но вчера напусна.
Едва се сдържах да не изритам бюрото. Толкова близо. Бяхме я изпуснали с един ден. Да, вселената определено не беше милостива към мен. Нямаше да мога да направя ново заклинание за отгатване преди следващото пълнолуние, което беше след цял месец.
— О, няма значение — заяви Ейдриън, надянал отново онази безгрижна усмивка. — И без това ще се видим с нея за Коледа. Благодаря ти за помощта.
— Искате ли да си запазите стая? — попита Алисия с надежда.
— Ще ти се обадим допълнително — казах аз. Нямаше да позволя на Ейдриън да запази стая, а след това да заяви, че е част от прикритието. — Смятаме да разгледаме още няколко места. Отбелязването на първата годишнина не е нещо, за което трябва да се взимат прибързани решения.
— Но — включи се Ейдриън и й смигна — имам добро предчувствие за апартамента „Бъни“.
Алисия ни изпрати навън, а очите й се разшириха, когато видя мустанга.
— Боже, каква готина кола!
— Това е невероятна кола — уточних.
— Тя е нашето бебче — е, докато не си родим истинско. Мислиш ли, че трябва да я кръстим? — обърна се Ейдриън към Алисия. — Постоянно се опитвам да убедя Тейлър.
Отново трябваше да положа усилие да не го фрасна.
— О, определено — отвърна Алисия. — Такава кола е… направо е кралска.
— Виждаш ли? — Ейдриън ме изгледа триумфиращо. — А Алисия е експерт по кралските работи. Не видя ли всички онези картини?
— Благодаря ти за помощта — избъбрих към Алисия и побутнах Ейдриън напред. Ще се чуем.
Качихме се в колата и след като помаха на Алисия за довиждане, Ейдриън подкара. Взирах се невиждащо пред себе си.
— Също както и относно апартамента „Бъни“, нямам думи, с които да опиша случилото се преди малко. Направо не е за вярване! Нашата годишнина? Джет?
— Приличам повече на Джет, отколкото на Брайън — възрази той. — А и това беше много по-убедителна история, отколкото онази, че сме искали да направим изненада за рождения ден на нашата „приятелка“ Вероника.
— Не съм сигурна за това, но все пак се сдобихме с информацията, която ни трябваше. А тя никак не е добра.
Ейдриън стана сериозен.
— Сигурна ли си? Може би вещицата е напуснала района завинаги. Може би ти и другите момичета не сте в опасност.
— Това би било добре, предполагам… само дето означава просто, че някое друго нещастно момиче, на друго място, ще пострада вместо нас и ние няма да можем да попречим. — Извадих от чантата си списъка с имената на момичета с магическа дарба, който ми бе дала госпожа Теруилиджър. — Един от тези адреси е в Пасадена. Можем пътьом да се отбием при нея и да я предупредим.
Момичето, което търсехме, се казваше Уенди Стоун. Беше студентка в Калифорнийския технологичен университет, което изглеждаше доста странно влечение за една потенциална вещица. Разбира се, госпожа Теруилиджър бе казала, че тези момичета не се обучават активно на магьосническо изкуство. Те просто притежават магьосническа дарба и аз предположих, че фактът, че нямаха наставници, навярно означаваше, че те може би се противопоставят на вродените си способности — нещо като мен.
Уенди живееше в апартамент близо до кампуса, който не бе трудно да се открие. Жилищната сграда беше практична, предимно обитавана от студенти, но в сравнение със сградата, в която живееше Маркъс, приличаше на палат. Докато минавахме покрай заетите студенти, понесли раници и разговарящи за лекциите, ме прониза болезненият копнеж, който не бях изпитвала известно време. Приемането ми в редиците на алхимиците означаваше, че не мога да отида в колеж. Следването беше мечта, която лелеех от дълго време, въпреки че постъпването ми в „Амбъруд“ донякъде бе облекчило мъчителния копнеж. Сега, сред това студентско оживление, в мен отново се надигна ревността. Какво ли би било да водиш такъв живот? Дните ти да бъдат изцяло посветени на придобиването на нови знания, а не на интриги и животозастрашаващи ситуации? Дори Ейдриън, който посещаваше два курса по изобразително изкуство в местния колеж, имаше възможността да опознае донякъде студентския живот.