— Не се вкисвай толкова — рече той, когато стигнахме до етажа на Уенди. — Някой ден и ти може да отидеш в колеж.
Погледнах го удивено.
— Откъде знаеш за какво си мисля?
— Познавам те — отвърна той, ала този път в очите му нямаше присмех. — Аурата ти стана тъжна и предположих, че студентският град има нещо общо с унинието ти.
Не можах да срещна погледа му и се извърнах.
— Това не ми харесва.
— Кое — че някой знае какво е важно в живота ти?
Да, точно това беше. Но защо това ме притесняваше? Защото беше Ейдриън, осъзнах. Защо един вампир ме разбираше толкова добре? Защо не беше някой от приятелите ми? Някой от приятелите ми, който бе човек?
— Ако искаш, можеш да се представиш за Джет — заявих рязко, опитвайки се да внеса делова нотка, връщайки ни към задачата ни, както и да прикрия обърканите си чувства. В крайна сметка това не беше часът за терапия на Сидни. — Но няма отново да се представяме за двойка.
— Сигурна ли си? — Тонът му беше нехаен и той отново се бе превърнал в познатия ехиден и леко саркастичен Ейдриън. — Разполагам с голям запас от гальовни имена. Медна питчице. Захарно бонбонче. Кифличке.
— И защо всички са на висококалорични храни? — поинтересувах се. Не ми се щеше да го окуражавам, но въпросът се изплъзна, преди да се усетя. — Освен това „кифла“ не звучи никак романтично.
Бяхме стигнали до вратата на Уенди.
— Да не искаш вместо това да те наричам стръкче целина? — попита той. — Това просто не събужда същите топли и приятни чувства.
— Искам да ме наричаш Сидни. — Почуках на вратата. — Ъъ… искам да кажа Тейлър.
Вратата ни отвори момиче с лунички и ситно накъдрена червена коса. Очите й се присвиха предпазливо.
— Да?
— Търсим Уенди Стоун — казах аз.
Тя се намръщи.
— Да не би да сте от канцеларията на факултета? Защото вече им обясних, че чекът е на път.
— Не. — Снижих глас, за да съм сигурна, че никой няма да ни чуе. — Казвам се Тейлър. Ние сме тук, за да поговорим за… хм, магия.
Трансформацията бе внезапна и смайваща. Подозрителността и предпазливостта изчезнаха, заменени от шок и гняв.
— Не. Не! Вече сто пъти казах на вашите хора, че не желая да бъда замесена! Не мога да повярвам, че сега се появявате в дома ми и се опитвате да ме въвлечете в мизерното си, откачено вещерско шоу.
Опита се да хлопне вратата под носа ни, но Ейдриън успя да пъхне крака си в процепа и й попречи. Много мъжкарско.
— Почакай — рече той. — Не става дума за това. Животът ти може да е в опасност.
Уенди зяпна невярващо.
— Да не би сега да се опитвате да ме заплашвате?
— Не, няма такова нещо. Моля те — опитах се да внеса успокоителна нотка. — Само ни пусни вътре, за да си поговорим за пет минути. След това ще си тръгнем и повече няма да те безпокоим.
Момичето се поколеба и накрая кимна примирено.
— Хубаво. Но ще си взема лютивия спрей.
Апартаментът й беше чист и подреден, като се изключи купчината листове и различните технически учебници и помагала, пръснати по пода. Очевидно бяхме прекъснали подготовката на домашното й, което отново пробуди копнежа ми по студентски живот. Нашата домакиня по неволя изпълни обещанието си, донесе лютивия спрей и застана пред нас със скръстени ръце.
— Говорете — нареди ни.
Показах й снимката на Вероника.
— Виждала ли си тази жена?
— Не.
— Добре. — Или не беше добре? Дали вещицата бе набелязала Уенди за бъдеща жертва и изчакваше сгоден случай за нападение? — Тя е опасна. Не съм сигурна как точно да се изразя…
— Тя издирва момичета с магическа дарба и изсмуква душите им — уточни Ейдриън услужливо.
Уенди ни изгледа втрещено.
— Прощавай, какво каза?
— Случаят не е точно такъв — намесих се аз. — Но е доста близо. Тя изсмуква жизнената сила на момичетата и я попива в себе си.
— Но аз не правя магии — парира Уенди. — Както вече казах, не желая да имам нищо общо с това. Има една вещица, която живее в Анахайм, която не спира да ми повтаря какъв голям потенциал имам и как трябва да започна да се обучавам при нея. Аз пък не спирам да й отказвам, а и никога дори не съм опитвала да правя някакви заклинания. Тази смукачка на души няма защо да ме преследва.