— Разбира се, че ще имаш. За всички онези срещи, които си уреждаш онлайн, нали?
Ейдриън не каза нищо, което ме обезпокои повече, отколкото би трябвало. Изрекох го на шега… но дали имаше нещо вярно в това? Ако слуховете — и някои от личните ми наблюдения — бяха истина, Ейдриън имаше доста богат опит с много жени. Много. Мисълта за него с други жени ме разстрои, и то много повече, отколкото би трябвало. Колко други момичета бе целувал със същата страст? Колко са споделяли леглото му? Колко са чувствали ръцете му върху телата си? Не би могъл да обича всичките. Някои — навярно повечето — са били само завоевания, момичета, чиито лица е забравил на сутринта. Нищо чудно аз просто да съм венецът на трофеите му, тест за уменията му. Едва ли би могъл да намери по-голямо предизвикателство, отколкото да покори жена човек, с огромни задръжки към вампирите.
При все това, като си припомних всички неща, казани и недоизказани помежду ни, бях почти сигурна, че не беше вярно. Без значение колко налудничаво и невъзможно заплетено беше това романтично увлечение, той ме обичаше — или си мислеше, че ме обича. Аз не бях само едно завоевание. Макар че навярно щеше да бъде по-добре, ако бях. Без емоционална ангажираност, той накрая щеше да се откаже и да потърси утеха в нечии други обятия. Сега вероятно беше най-подходящият момент за мен да му го предложа.
Но аз си замълчах.
Глава 10
На следващия ден, преди часа, потърсих госпожа Теруилиджър, за да я осведомя накратко за вчерашните приключения. Докато говорех, тя се бе облегнала на бюрото и отпиваше от капучиното. С напредването на историята изражението й ставаше все по-мрачно, а когато приключих, въздъхна тежко.
— Е, това се казва лош късмет — рече тя. — Радвам се, че си намерила онова момиче Стоун, но това означава, че сме изгубили следите на Вероника до следващото пълнолуние. А дотогава вече може да е твърде късно.
— Сигурна ли сте, че няма друга магия за отгатване? — попитах я.
Тя поклати глава.
— Повечето, които бих могла да опитам, ще я предупредят, че я търся. Има една, която би могла да ме прикрие, когато я използвам… но съществува вероятност да не успее да пробие защитната бариера, която тя е изградила, за да се скрие.
— Но все пак си струва да се опита, нали? — не се отказвах аз.
Първият звънец би и учениците започнаха, без да бързат, да се намъкват в класната стая. Тя ми се усмихна и се изправи.
— Е, госпожице Мелбърн, никога не съм очаквала, че ще те чуя да предлагаш подобно нещо. Но ти си права. Ще поговорим за това този следобед. Това е нещо, което бих желала да видиш.
Онзи вътрешен антимагически инстинкт започна да надига грозната си глава… и после спря. Незнайно кога, против волята ми, бях здраво затънала във всичко това. Бях прекалено загрижена за следващите жертви на Вероника, за да обръщам внимание на обичайните си тревоги. Според разбиранията на алхимиците, използването на магия беше нещо много лошо. Според моите, да изоставиш невинни в опасност беше много по-лошо.
Поради липса на други кризисни ситуации, с които да се занимавам, установих, че денят мина неусетно. Когато влязох в кабинета на госпожа Теруилиджър за извънкласното си занятие, я заварих да ме чака облечена и готова да тръгваме.
— Наистина ще имаме урок извън класната стая — осведоми ме тя. — Трябва да работим върху това у дома. — Върху лицето й се изписа копнеж. — Жалко, че не можем да се отбием в „Спенсърс“.
Кофеинът и магията не вървяха ръка за ръка, което беше още една добра причина да стоя по-далеч от мистериозното. Понечих да възразя, че тъй като аз нямаше да правя магията, не бе нужно да се подлагам на подобно въздържание. След миг осъзнах, че би било злобарско. Госпожа Теруилиджър и без това си имаше достатъчно грижи на главата със своята кръвожадна сестра, развихрила се на воля. Нямаше нужда от допълнителни дразнения.
Когато пристигнахме в дома й, котките ни чакаха до вратата, което беше леко стряскащо. Никога не ги бях виждала накуп и преброих тринайсет. Трябваше да предположа, че числото не беше случайно.
— Първо трябва да ги нахраня — осведоми ме домакинята, докато те се тълпяха около краката й. — След това ще се заемем за работа.
Кимнах безмълвно. Планът й ме устройваше. Ако тези котки не бъдат нахранени скоро, нищо чудно да ни се нахвърлят. Не исках да поемам излишни рискове.
След като животните получиха достатъчно храна, която да отвлича вниманието им, двете с госпожа Теруилиджър отидохме в работилницата й. Там нямах никаква друга работа, освен да наблюдавам. Магията обикновено изискваше този, който прави заклинанието, да извърши всичко. Аз й помогнах, като отмерих някои съставки, но това беше цялото ми участие. В миналото съм я виждала да прави няколко бързи, ефектни магии, но нищо от такава величина. Беше ми съвсем ясно, че това е много, много голямо майсторство. Тя не разполагаше с нищо, което да я свърже с Вероника — нито коса, нито снимка. Заклинанието изискваше този, който го прави, да използва мислената представа за личността, която търси. Другите компоненти, билки и масла, помагаха да се усили магията, но в по-голямата си част работата я вършеше госпожа Теруилиджър. Докато я наблюдавах как се подготвя, в мен се надигнаха куп емоции. Разбира се, част от тях бяха страхът и безпокойството, но тайно се чувствах запленена да видя някой с нейната сила да прави заклинание.