След като всичко бе подредено, тя изрече магическото заклинание, а аз едва не ахнах високо, когато почувствах как стаята се изпълни с невидима мощ. Никога досега не бях усещала нещо подобно от другиго и интензивността едва не ме събори. Госпожа Теруилиджър се взираше в едно място на няколко метра пред нея. След няколко безкрайни мига, във въздуха се появи блестяща точка. Уголемяваше се все повече и повече, превръщайки се в плосък, трептящ диск от светлина, който висеше там като огледало. Отстъпих назад, отчасти изплашена, че дискът ще продължи да расте и накрая ще погълне стаята. Измина минута и тогава овалът започна да се свива, свива, докато не изчезна. Госпожа Теруилиджър се отпусна изтощено и се улови за ръба на масата, за да не падне. Цялата бе плувнала в пот и аз й подадох чаша с портокалов сок, който бяхме приготвили предварително.
— Видяхте ли нещо? — попитах.
Аз не видях нищо, но може би само заклинателят можеше да съзре резултата от магията.
Преподавателката ми поклати глава.
— Не. Заклинанието не можа да докосне съзнанието й. Защитата й трябва да е много силна.
— В такъв случай не можем да направим нищо до следващия месец.
Стомахът ми се присви болезнено. До този момент не бях осъзнала колко много съм се надявала магията да успее. Дотук с решаването на проблема, застрашаващ живота ми, а аз се чувствах много зле, когато съм лишена от възможността за избор.
— Двамата с Ейдриън ще продължите да предупреждавате останалите момичета — каза госпожа Теруилиджър. Лицето й бе започнало да възвръща цвета си. — А това най-малкото може да забави Вероника.
Погледнах колко е часът на мобилния си телефон. Това заклинание бе отнело повече време, отколкото мислех.
— Не мисля, че днес ще можем да отидем до Лос Анджелис и да се върнем. Ще се срещнем утре с Ейдриън и ще се опитаме да обиколим другите момичета от списъка.
След като се убедих, че тя няма да припадне от напрежението заради магията, се раздвижих, за да си вървя. Госпожа Теруилиджър ме спря, когато тъкмо се канех да изляза през вратата.
— Сидни?
Погледнах назад и внезапно се притесних. Проблемът беше, че след като толкова много хора ме наричаха с всевъзможни имена, когато някой се обърнеше към мен с истинското ми име, това обикновено означаваше, че се случва нещо сериозно.
— Да?
— Продължете да предупреждавате другите, но не забравяй да се пазиш и да се грижиш за себе си. Изучи книгата! Научи се да се защитаваш. И не сваляй амулета.
Докоснах граната, скрит под ризата ми.
— Да, госпожо, ще го направя.
Докато шофирах обратно към училището, получих обещания есемес от Маркъс, в който предлагаше да се срещнем в близкия безистен с електронни игри. Познавах мястото и всъщност веднъж посетих съседното игрище по мини голф, така че нямаше да се затрудня да го намеря. Той ме чакаше вътре до вратата, и слава богу, наоколо не се виждаше Сабрина, насочила пистолет към главата ми.
Не съм отделяла много време на електронните игри и не ги разбирах особено. Те едва ли можеха да се впишат в стила на обучение на баща ми. За мен това беше значително сетивно претоварване, за което не бях добре подготвена. Въздухът бе изпълнен с миризмата на леко загоряла пица. Възбудени деца и тийнейджъри се щураха напред–назад между игрите. Наоколо всичко мигаше с ярки светлини, пиукаше и бибипкаше. Потръпнах, мислейки си, че баща ми е знаел какво прави, като е избягвал тези места.
— Тук ли ще обсъждаме тайните дейности? — попитах невярващо.