Маркъс ми отправи една от убийствено ослепителните си усмивки.
— На това място не е много лесно да те шпионират. Освен това, от години не съм играл „Скийбол“. Играта е жестока.
— Изобщо не съм чувала за нея.
— Какво? — Достави ми удоволствие да го изненадам, дори и да беше за нещо толкова незначително. — Не знаеш какво пропускаш. Дай ми назаем малко мангизи за жетони и ще ти покажа. — Очевидно да си водач ренегат не бе особено добре заплатено.
Маркъс веднага откри автоматите за „Скийбол“. Купих му шепа жетони и му ги подадох.
— Ето.
Той пъхна един от тях в процепа и хвърли първата топка. Тя падна извън пръстените, което го накара да се намръщи.
— И това ако не е загуба на време — промърморих аз.
Очите му бяха приковани в играта, докато хвърляше втората топка. Отново пропусна.
— Това е тактика за оцеляване. Когато си прекарал достатъчно време в бягане… и се криеш през цялото време… ами, възползваш се от тези моменти на свобода. И когато те отвлекат красиви момичета.
— Откъде знаеш, че сме свободни? Защо си толкова сигурен, че алхимиците не ме наблюдават? — попитах го.
Бях напълно уверена, че не ме следят и по-скоро исках да го изпитам.
— Защото щяха да се появят още онзи ден.
Имаше право. Сложих ръце на кръста си и се опитах да бъда търпелива.
— Колко дълго смяташ да играеш? Кога ще говорим?
— Можем да говорим сега. — Следващата топка удари пръстена с десет точки и той изкрещя радостно. — Аз мога да говоря и да хвърлям. Питай. Ще ти разкрия толкова шокиращи тайни, колкото мога.
— Не се стряскам лесно. — Но нямах намерение да пропусна тази възможност. Озърнах се, но той беше прав. Никой нямаше да ни подслушва на това шумно място. Едва ние самите се чувахме какво говорим. — Какво си направил, за да те изритат от организацията на алхимиците?
— Не са ме изритали. Напуснах. — Първата игра свърши и той пъхна следващия жетон. — Заради едно момиче морой.
Смразих се, неспособна да повярвам на ушите си. Маркъс Финч бе започнал великия си бунт… защото е имал връзка с морой? Това твърде много приличаше на моето положение. Когато не казах нищо, той вдигна глава и видя изражението ми.
— О! О! Не, не е това побърза да каже, отгатнал мислите ми. — Тази граница дори аз не бих могъл да пресека.
— Разбира се, че не — съгласих се, надявайки се да съм успяла да прикрия обзелата ме нервност. — Кой би го сторил?
Маркъс се върна към играта.
— Ние бяхме приятели. Аз бях изпратен на мисия в Атина, а тя живееше там със сестра си.
Това окончателно ме слиса.
— Атина… ти си бил в Атина? Това е едно от местата, в които винаги съм искала да ме изпратят. Вместо това ме разпределиха да отида в Санкт Петербург, но винаги съм се надявала, че може би, може би, ще ме преразпределят в Гърция. Или дори в Италия… — бъбрех почти несвързано, но той, изглежда, не забелязваше.
— Какво му е лошото на Санкт Петербург? Като изключим факта, че гъмжи от стригои.
— Не е Атина, нито Рим. Баща ми специално помоли да не бъда разпределяна на друго място. Смяташе, че ще се разсейвам прекалено много. — Маркъс отново спря да играе и ме изгледа дълго и спокойно. Изражението му изразяваше симпатия, сякаш цялата ми житейска история и семейна драма се разиграваха пред очите му. Не исках да ме съжалява и ми се щеше да не бях казала нищо. Прокашлях се. — Сега ми разкажи за онова момиче в Атина. Той схвана намека.
— Както вече споменах, тя ми беше приятелка. Толкова забавна. О, човече! Караше ме да се заливам от смях. Прекарвахме много време заедно — но ти знаеш, че донякъде не се гледа с добро око на подобно приятелство.
Едва не се разсмях на фината му шега. Донякъде? Това бе доста меко казано. Алхимиците на оперативна мисия не биваше да контактуват с морои, освен ако не е абсолютно необходимо заради някаква работа или не е свързано с предпазването от стригои, или тяхното унищожение. Моето положение беше малко необичайно, тъй като мисията ми изискваше да общувам с морои всеки ден.
— Както и да е — продължи той, — някой забелязал и аз бях удостоен с доста нежелано внимание. Почти по същото време до мен започнаха да достигат всичките тези слухове… че алхимиците държат в плен морои против волята им. Както и че някои алхимици действат съвместно с Воините.
— Какво? Това е невъзможно. Ние никога не бихме работили съвместно с онези откачалки.