Идеята за морои затворници беше странна, но това, което ме стъписа, бе втората част. Дори не можех да я осмисля. Със същия успех можеше да заяви, че алхимиците си сътрудничат с извънземни.
— Това си помислих и аз. — Маркъс хвърли още една топка и доби изключително доволен вид, когато удари трийсет точки. — Но продължавах да чувам слухове, така че започнах да задавам въпроси. Много въпроси. И, ами… тогава нещата наистина се влошиха. Въпросите обикновено не се приемат добре — особено, ако досаждаш и причиняваш неприятности с тях.
Замислих се за собствените си преживявания.
Това определено е истина.
— И тогава си тръгнах. Или, ами… избягах. Можех да видя признаците. Бях престъпил една граница и знаех, че е само въпрос на време, преди да получа билета си за някой поправителен център. — Започна нова игра и той ми кимна и посочи към автомата. — Не искаш ли да опиташ?
Все още бях толкова ошашавена от предишните му думи, че пристъпих напред и взех топката. Алхимиците са логични, организирани и отговорни. Знаех, че има алхимици, които биха искали да участваме в повече битки със стригоите, но нямаше начин нашата група да работи съвместно с тези въоръжени до зъби фанатици.
— Стантън ми каза, че ние просто търпим Воините. Че само ги държим под око.
— Същото казаха и на мен. — Той наблюдаваше как се прицелвам. — Между другото, тук трябва да се вземе предвид, така наречената „крива на обучението“. На твое място бих направил няколко…
Хвърлих и ударих пръстена с петдесет точки. Маркъс остана да зяпа смаяно няколко секунди. Цялото му предишно самодоволство се бе изпарило.
— Ти каза, че никога не си играла! — възкликна накрая.
— Не съм — потвърдих и ударих още петдесет точки.
— Тогава как го правиш?
— Не зная. — Отново петдесет точки. — Просто определяш силата на удара съгласно тежестта на топката и разстоянието на пръстена. Не е толкова трудно. Всъщност това е доста отегчителна игра.
Маркъс все още изглеждаше шашардисан.
— Да не би да си някакъв супер атлет?
Едва се сдържах да не изсумтя пренебрежително.
— Не е нужно да си атлет, за да играеш това.
— Но… не… — Той погледна към пръстените, сетне към мен, после обратно към пръстените. — Това е невъзможно. Играя тази игра от дете! През лятото двамата с баща ми бяхме едни от най-постоянните посетители на градския панаир и всеки път съм играл поне по един час.
— Може би е трябвало да играеш по два — заключих дълбокомислено и хвърлих друга топка. — Сега ми разкажи повече за Воините и алхимиците. Някога сдобил ли си се с доказателство за сътрудничеството помежду им?
Бяха му нужни няколко минути, за да се включи отново в разговора.
— Не. Опитах се. Дори за известно време се сближих с Воините — така се запознах с Кларънс. Моята група бе открила някои мрачни тайни за алхимиците и бе спасила неколцина морои от Воините, но така и не успяхме да установим връзка между двете групи. — Замълча драматично. — Досега.
Взех следващата топка. Тази шаблонна игра ми помагаше да анализирам смайващите му думи.
— Какво се случи?
— Всъщност беше чиста случайност. В нашата група има един тип, който наскоро напусна алхимиците и развали татуировката си — обясни Маркъс. Каза го все едно не беше нищо особено, но аз не можех да се отърся от притеснението, което събуди у мен израза „развалил татуировката“. — Той дочул нещо, което съвпада с друго откритие, направено от Сабрина. Сега просто трябва да се сдобием с доказателството, което свързва всичко.
— И как смятате да го сторите?
— Всъщност ти ще го направиш.
Изрече го тъкмо когато пуснах следващата топка. Траекторията на изстрела бе с удивително широк обхват — пропусна пръстените и дори самия автомат. Топката отскочи от стената и падна в краката на няколко стреснати момичета. Маркъс побърза да я вземе, като им отправи извинителна усмивка, вследствие на което те едва не се удавиха в поток от излияния как нищо особено не се бе случило. Веднага щом се отдалечиха, аз се приведох към него.
— Какво каза?
— Чу ме. Нали искаш да се присъединиш към нашата група? Нали искаш да развалиш татуировката си? — Имаше вбесяващо самодоволен вид. Е, това е част от процеса.
— Никога не съм казала, че искам да направя някое от тези неща! — изсъсках. — Просто исках да открия нещо повече за тях.
— А аз се обзалагам, че умираш да разбереш дали има фракции сред алхимиците, които работят съвместно с Воините.