Тя кимна вяло, а аз се изправих да си вървя. Джил забърза след мен в коридора.
— Хей, Сидни! Как мина срещата ти с Маркъс?
— Нормално — отвърнах. Със сигурност нямах намерение да й съобщавам обезпокоителните разкрития на Финч. — Получих известна информация. И се научих да играя „Скийбол“.
Джил изглеждаше едва ли не обидена.
— Играла си „Скийбол“? Аз си мислех, че ще научиш за тайната история на алхимиците.
— Комбинирахме няколко задачи — уточних, макар че тонът й никак не ми се понрави.
Тръгнах си, преди да е направила още някакъв коментар и когато влязох в стаята си, изпратих есемес на Еди: „Чух какво се е случило. Съжалявам. Благодаря.“ Отговорът му беше доста бърз: „Поне нямаше мозъчно сътресение“.
Когато на следващия ден се запътих за срещата с Ейдриън, се подготвих за язвителна атака. Джил навярно му бе разказала за разходката ми до игралните автомати, което навярно щеше да предизвика коментар от рода на: „Хубаво е да разбера колко си била отдадена на задачата да разкриеш тайните на алхимиците. Добър начин да се концентрираш върху нещата“.
Когато спрях пред сградата, където се намираше апартаментът му, той вече ме чакаше отпред. Щом зърнах мрачната му физиономия, сърцето ми замря в гърдите. Изскочих от колата, като едва успях да грабна ключовете.
— Какво се е случило? — възкликнах, докато тичах към него.
Ейдриън отпусна ръка на рамото ми, но аз бях прекалено разтревожена, за да ме е грижа за докосването.
— Сидни, не искам да се плашиш. Няма трайни щети.
Огледах го.
— Добре ли си? Наранен ли си?
За миг сериозното му лице доби озадачено изражение. После разбра.
— О, мислиш, че става дума за мен? Не, аз съм добре. Ела.
Заобиколихме към задната част на сградата, към паркинга, използван от обитателите. Заковах се на място и ченето ми увисна, когато съзрях ужасната, отвратителна сцена. Двама живущи в блока обикаляха наоколо, а един полицай стоеше наблизо и си водеше бележки. На седем паркирани коли около нас гумите бяха срязани.
Включително и на мустанга.
— Не!
Изтичах към колата, свлякох се на колене и огледах щетите. Имах чувството, че се намирам на бойното поле, коленичила до паднал другар в окопа. Малко оставаше да се разкрещя: „Защо умря и ме остави!“.
Ейдриън приклекна до мен.
— Гумите могат да се сменят. Мисля, че осигуровката ми ще ги покрие.
Все още бях разтърсена от ужас.
— Кой го е направил?
Той сви рамене.
— Предполагам, че са били деца. Вчера бяха нарязали гумите на няколко коли на съседната улица.
— И ти не си сметнал за нужно да ме информираш за това?
— Ами… не предполагах, че ще се развихрят и тук. Освен това, знаех, че ще се паникьосаш и сигурно ще поискаш двайсет и четири часово непрекъснато наблюдение на мястото.
— Идеята не е лоша. — Вдигнах поглед към сградата. — Би трябвало да поговориш със собственика за това.
Ейдриън не изглеждаше толкова разтревожен, колкото се очакваше да бъде.
— Не съм сигурен, че той ще се съгласи. Искам да кажа, че този квартал наистина не е опасен.
Посочих към мустанга.
— Тогава как се е случило това?
Въпреки че можехме да отидем с моето Лате до Лос Анджелис, пак трябваше да чакаме, докато полицията си свърши работата, а след това да се обадим, за да дойде влекач и да натоварят мустанга. Постарах се шофьорът на влекача много ясно да разбере, че ще е по-здравословно за него, ако не допусне нито една драскотина по колата, а след това изпратих със скръбно изражение камиона, докато потегляше. След като яркожълтата красота изчезна зад ъгъла, се извърнах към Ейдриън.
— Готов ли си да тръгваме?
— Имаме ли достатъчно време?
Погледнах мобилния си и изпъшках. Бяхме изгубили доста време, докато се оправяхме с последиците от вандализма. При все това, не ми се искаше да чакам до утре, след като изгубих вчерашния си ден с Маркъс. Позвъних на госпожа Теруилиджър и я попитах дали ще ме покрие, ако закъснея за вечерния час.
— Да, да, разбира се — рече тя с тон, който подсказваше, че се чуди защо изобщо съм си направила труда да й се обаждам. — Само се опитай да поговориш с повече от онези момичета.
Беше ми дала шест имена. Вече се бяхме погрижили за Уенди Стоун. Три от момичетата живееха сравнително близо една до друга, така че се надявахме утре да ги обиколим. По време на пътуването Ейдриън се опита да завърже разговор с мен, но мислите ми все още бяха заети с мустанга.