Нещо в начина, по който тя говореше, ме притесни.
— Тя… жива ли е?
Момичето кимна.
— Не зная… Мисля, че е жива, но казват, че се е случило нещо ужасно. Била в безсъзнание и изглеждала… ами… стара.
Срещнах погледа на Ейдриън и забелязах, че косата му е омазана със сребърна боя. Сетих се, че все още стисках четката, когато обвих ръце около шията му.
— По дяволите! — промърмори той. — Твърде късно.
Исках да завия от отчаяние. За малко да успеем да я предупредим. Когато отидохме у тях, ни казаха, че току-що е излязла. Само ако се бяхме появили по-рано. Ако я бяхме посетили преди другите две момичета. Ако не бях избрала реда произволно. И още по-лошо, ако бяхме се постарали да я намерим, вместо да се забавляваме с пияни студентки.
Ако не се бях заплеснала по Ейдриън. Или ако той не се бе заиграл с мен. Както и да се нарече, аз не се бях възпротивила.
Но колкото повече научавахме, толкова по-малко вероятно изглеждаше, че ще можем да направим нещо, ако се мотаем около къщата на Лин и разследваме. Никой не знаеше къде е била. Само един човек я бе видял — момичето с къдравата руса коса, което само объркваше полицаите от охраната на кампуса с неясните си отговори.
— Съжалявам — чух я да казва. — Аз просто… Не мога да си спомня момичето, с което тя излезе.
— Нищо ли не помниш? — попита единият от полицаите. — Ръст? Възраст? Цвят на косата?
Момичето се намръщи, сякаш изцеждаше всяка капка от мисловния си капацитет. Най-сетне се предаде и поклати глава.
— Съжалявам.
— С черна коса ли беше? — предположих аз.
Лицето на момичето леко светна.
— Може би. Ъъ… почакайте. Може да е била кестенява. Не. По-скоро червена?
С Ейдриън отстъпихме назад. Знаехме, че не можем да направим нищо повече.
— Това момиче изглежда адски объркано — казах аз, докато вървяхме към колата.
— Определено е така — съгласи се той. — Звучи ли ти познато?
— Много — промърморих, разпознавайки признаците на магията.
Никой не можеше да го отрече. Вероника е била тук. А ние бяхме закъснели твърде много, за да я спрем.
Глава 12
Чувствах се като пълна неудачница, когато на следващия ден преди часовете съобщих новините на госпожа Теруилиджър.
Тя ми отвърна, с бледо и мрачно лице, че не съм могла да сторя нищо. Но не бях сигурна дали да й вярвам. Както и миналата нощ, продължаваха да ме терзаят същите въпроси. Ами ако не бях прекарала предишния ден с Маркъс? Ако не бях изгубила толкова много време да се уверя, че всичко с мустанга ще е наред? Ако не се бях отдала на голяма публична демонстрация на чувствата ми към Ейдриън на кухненския под? Бях позволила на личните ми проблеми да вземат връх и едно момиче бе заплатило с живота си. Исках да зарежа училищните занятия и да хукна веднага да предупредя останалите, но госпожа Теруилиджър ме увери, че Вероника няма да има нужда да се храни толкова скоро. Каза ми да изчакам до следобеда и тогава да потегля.
Кимнах неохотно и се върнах на чина си. Смятах да се опитам да почета до началото на часа, макар че не се надявах да постигна голям успех.
— Госпожице Мелбърн? — извика преподавателката ми. Извърнах се и видях, че мрачното й изражение малко се е прояснило. Всъщност дори изглеждаше леко развеселена, което ми се стори твърде странно, предвид ситуацията.
— Да, госпожо?
— Може би не е зле да направиш нещо за врата си. Сащисах се.
— Врата ми?
Тя бръкна в чантата си и извади джобно огледалце с капаче. Отворих го и огледах шията си, все още не разбирайки за какво говори тя. Тогава го видях. Малко, кафеникаво–мораво петно от едната страна на врата.
— Какво, по дяволите, е това? — възкликнах.
Госпожа Теруилиджър изсумтя.
— Макар че мина доста време, откакто не съм имала подобни, мисля, че точният термин е „смучка“. — Замълча и повдигна вежди. — Знаеш какво е това, нали?
— Разбира се, че зная! — Свалих огледалцето. — Но няма начин… искам да кажа, че ние едва… това е…
Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.
— Не е нужно да ми даваш обяснение за личния си живот. Но не е зле през следващите петнайсетина минути да си помислиш как да остане личен.
Бях изхвръкнала от мястото си още преди да е свършила да говори. Когато излязох от сградата, имах удивителен късмет — един от училищните автобуси тъкмо спираше отпред. Качих се и въпреки че пътят до общежитието ми е само пет минути, имах чувството, че пътуването продължава цяла вечност. А през това време ми се завиваше свят при мисълта за случилото се.