Джил прие нареждането ми без възражения, но Анджелина вдигна разтревожено глава.
— Ама аз трябва да се срещна с Трей за урока по математика. Как иначе очакваш да изкарам изпита?
Аргументът й ме срази.
— Ще учите във фоайето на общежитието. Това ще е достатъчно безопасно. Джил може да си подготвя домашните с вас.
Анджелина не изглеждаше особено очарована от алтернативата, но не възрази. Накани се да се задълбочи отново в записките, когато изведнъж ме изгледа учудено.
— Защо си облякла това поло? — поинтересува се. — Днес е толкова топло.
Вярно беше. Нетипичните за зимата високи температури отново се бяха завърнали.
— И аз се питах същото — обади се за моя изненада Еди.
— О, хм… — „Моля те, не се изчервявай, не се изчервявай“, заповядах си. — Просто днес ми беше студено.
— Много странно — включи се и Джил с напълно безстрастна физиономия. — За някого, на когото все му е студено, ти определено много бързо се разгорещяваш.
Забележката й беше направо от репертоара на Ейдриън. Джил знаеше отлично защо носех поло и аз я стрелнах предупредително с поглед. Еди и Анджелина изглеждаха напълно озадачени. Изправих се, въпреки че едва бях докоснала храната си. Навярно никой от тях нямаше да го намери за странно.
— Е, трябва да вървя. Ще се видим по-късно, Еди. — Забързах към изхода, преди някой от тях да е продължил с разпита.
Малко се поколебах дали да въвличам пазителя в тази история с Маркъс. Със сигурност той нямаше да издаде Финч или мен на алхимиците, задето заговорничим. Ала в същото време не исках да си мисли, че моята организация е замесена в престъпни интриги срещу мороите. Това навярно беше информация, която Еди бе длъжен да докладва на хората си, което на свой ред би породило най-различни дипломатически проблеми. Дори само намек за евентуален контакт на алхимиците с Воините беше опасен. Все пак, в крайна сметка реших, че закрилата му си струва риска да чуе нещо, което не би трябвало. Беше ми приятел и аз му имах доверие. Независимо от всичко бях длъжна да го осведомя накратко за предисторията, докато пътувахме до Сан Бернардино.
— Кои по-точно са тези хора? — попита той.
— Бивши алхимици — отвърнах. — Те не харесват всички забрани и сложните бюрократични процедури и искат да общуват с мороите и дампирите по свои правила.
— Това не звучи толкова лошо. — Долових предпазливата нотка в гласа му. Еди не беше глупак. — Защо искаш да съм с теб?
— Просто не зная много за тях. Мисля, че намеренията им са добри, но ще видим. — Обмислих много внимателно следващите си думи. Трябваше да му дам някаква информация. — Създали са си доста конспиративни теории. Някои дори смятат, хм… смятат, че може да има алхимици, които си сътрудничат с Воините.
— Какво? — Беше истинско чудо, че челюстта му не издрънча на пода на колата.
— Не разполагат с никакво солидно доказателство — побързах да добавя. — Има едно момиче от Воините, което шпионира за тях. Тя мисли, че е дочула нещо… но на мен всичко ми се струва твърде неясно и непълно. Те искат да им помогна, но аз не смятам, че има какво да се разкрива. Искам да кажа, че алхимиците помогнаха при нападението срещу Воините, нали? Провалянето на онзи безумен ритуал на публична екзекуция не е от действията, визиращи ползотворно сътрудничество, нали?
— Предполагам, че не — призна той, но беше очевидно, че не му е съвсем спокойно.
Реших да се прехвърля на по-безопасна територия. Нямаше нужда да се тревожим за Маркъс и неговата Весела дружина ренегати. (Не можех да си избия от главата името, дадено им от Ейдриън), докато не чуем тяхната гледна точка.
— Какво е положението? — побързах да сменя темата. — С Анджелина? Джил? Аз бях толкова заета с… ъъ… разни задачи, че имам чувството, че напоследък не сме говорили много.
Еди не ми отговори веднага.
— Нещата при Джил са спокойни, което е добре. Не искаме вълнения и екстремни преживявания. Освен това отношенията между нея и Мика също са по-добри. Отначало, след като двамата скъсаха, мнозина от приятелите му не искаха да говорят с нея. Но той успя дотолкова да преодолее чувствата си към нея, така че двамата да останат приятели… и другите решиха да последват примера му.
— Това е супер.
Когато пристигнахме в „Амбъруд“, Джил имаше проблем с приспособяването. Когато с Мика станаха гаджета, тя си намери много приятели и аз се тревожех какво ще стане, когато се разделят. Нещата се влошиха, когато й забраних да бъде модел на Лия Дистефано — местна и много напориста модна дизайнерка, която рискуваше да издаде Джил. След това повереницата ми имаше чувството, че е изгубила всичко, затова се зарадвах, че нещата за нея се подреждат.