— Никак не е трудно да харесаш Джил — додадох. — Обзалагам се, че повечето от тях са били щастливи да останат приятели с нея.
— Да. — Еди каза само това, но в тази една–единствена дума се криеха много емоции.
Погледнах го и видях, че лицето му е добило замечтано изражение. Така… Мика може и да бе преодолял чувствата си към Джил, но не и Еди. Зачудих се дали самият той го знае.
— А как са нещата при Анджелина?
Замечтаното изражение се замени с угрижено и дълбока бръчка проряза челото му.
— Объркани.
Засмях се.
— Тя се люшка от една крайност към друга. Когато започнахме да излизаме, тя, ъъ… не можеше да стои далеч от мен. — Не бях съвсем наясно какво точно означаваше това и наистина не ми се щеше да задълбавам. — А сега едва смогвам да прекарам пет минути насаме с нея. Незнайно защо, стана ревностен фен на баскетбола и не пропуска мач. Струва ми се, че просто е ошашавена от тази игра, която има толкова много правила, в сравнение, с каквото и там безумие да правят Съхранителите, за да се забавляват. Освен това направо се е вманиачила за тази оценка по математика. Предполагам, че това е добре.
Не ми прозвуча особено убеден, но аз бях във възторг.
— Мисля, че вероятността да я изхвърлят от училището наистина я е изплашила. Въпреки всички трудности да се нагоди към живота тук, тя не иска да се връща у дома. — Когато Роуз беше беглец, аз ги укрих двамата с Дмитрий при Съхранителите. Там се запознахме с Анджелина и още тогава тя умоляваше Роуз да я отведе по-далеч от онзи примитивен свят. — Дай й време. След като всичко се уреди и успокои, ъъ… ентусиазмът й ще се завърне.
Бяхме пристигнали на указания адрес в Сан Бернардино — железарски магазин, който едва ли беше най-подходящото място за тайни срещи. Спрях на паркинга и изпратих есемес на Маркъс, че сме тук. Не последва никакъв отговор.
— Това е странно — промърморих. — Надявам се, че не е размислил.
Еди бе забравил за проблемите с гаджето си и в погледа му отново се бе появило онова изострено внимание на пазител.
— Обзалагам се, че ни наблюдават. Ако са толкова параноични, колкото казваш, това навярно не е мястото на срещата. Изпратили са те тук и сега искат да се уверят, че не са те проследили.
Извърнах се изумено към него.
— Изобщо не ми хрумна подобно нещо.
— Нали заради това съм с теб — усмихна се Еди.
И не сгреши. След десет минути Маркъс ми изпрати съобщение с друг адрес. Явно бяхме издържали проверката. Новото място беше друго шумно и пренаселено място: семеен ресторант с актьори, които се разхождаха наоколо в огромни костюми на животни. Беше още по-абсурдно и от залата с електронните игри.
— Той избира най-странните места — отбелязах.
Погледът на пазителя шареше наоколо.
— Всъщност мястото е идеално. Твърде шумно, за да ви подслушват. Има един изход отзад и един вход. И ако алхимиците се появят, предполагам, че не биха направили сцена пред толкова много деца, нали?
— Предполагам, че си прав.
Маркъс ни посрещна във фоайето и ни махна да влизаме.
— Здравей, прекрасна. Влизай, имаме запазена маса. — Спря се, за да се ръкува с Еди. — Приятно ми е да се запознаем. Винаги се радваме на нови последователи на каузата.
Не бях сигурна какви очаквах да са съмишлениците на Маркъс. Може би шайка корави и груби мъжаги, презиращи общоприетите правила, целите с бойни белези и с превръзки на едното око като Улф. Вместо това се озовах пред младеж и момиче, които си поделяха чиния с панирани пилешки хапки. Върху страните си имаха златни лилии.
Маркъс ни посочи двата свободни стола.
— Сидни, Еди. Това са Амилия и Уейд.
Ръкувахме се.
— Сабрина не е ли с теб? — попитах.
— О, тук е — отвърна Маркъс със загадъчна нотка в гласа.
Долових подтекста и се огледах. Не бях единствената, която си бе довела закрила. Сабрина се бе скрила някъде сред тълпата, наблюдаваше и чакаше. Може би маскирана като някое животно. Запитах се дали бе взела и пистолета със себе си.
Амилия плъзна чинията към нас.