Дори не исках да обмислям тази безумна идея.
— Струва ми се, че синьото мастило може по някакъв начин да подсети другите алхимици, че нещо се мъти.
— О, ние избягахме от алхимиците — рече Амилия. — Вече не сме част от тях.
Еди отново не се сдържа и се намеси.
— Но вие преди малко говорихте за внедряване. Защо да не продължите да изпълнявате тайни мисии, след като силата на елементите е разрушена? Особено след като това ви е направило свободни? Вашите татуировки в момента са същите като на Сидни. Ако наистина смятате, че става нещо подозрително, защо не работите отвътре и да почакате с подпечатването с индиговото мастило?
— Прекалено е рисковано — отвърна Маркъс, Можеш да се изпуснеш и да кажеш нещо, което преди татуировката не би позволила. Или, ако не си достатъчно внимателен, могат да те заловят, когато отиваш да се срещнеш със съмишлениците си. Тогава ще се озовеш по бързата процедура в поправителен център — където ще възстановят татуировката.
— Мисля, че рискът си струва, за да се получи повече информация — казах аз. — Ако човек е достатъчно внимателен.
Маркъс поклати глава. По лицето му нямаше и следа от насмешка.
— Познавал съм такива, които се опитаха. Вярваха, че никой не ги следи и подозира. Но сгрешиха. Повече няма да допуснем подобна грешка. — Докосна отново татуировката си. — Това е единственият начин, по който действаме сега. Първо изпълнение на пробна мисия, после разваляне на татуировката, напускане на алхимиците и накрая подпечатване. След това работим отвън. Това ни спасява да не се оплетем в мрежата от правила и норми на алхимиците и изпълнението на разни слугински задачи.
— Значи има и други? — попитах аз.
— Разбира се. — Очите му отново заблестяха закачливо. — Нали не смяташ, че сме само ние тримата?
Честно, не знаех.
— Значи, това ми предлагате. Една фантасмагория за моята татуировка, ако изпълня някаква предателска мисия за вас.
— Предлагам ти свобода — поправи ме Маркъс. — И възможността да помагаш на мороите и дампирите, без да си част от някаква голяма конспирация. Можеш да го направиш по собствените си правила и принципи.
Двамата с Еди се спогледахме.
— И като заговорихме за конспирация — подхванах, — тук му е мястото да ми разкажете за предполагаемата връзка между алхимиците и Воините — тази, която трябва да докажете.
Сарказмът ми остана незабелязан и за тримата, които мигом се развълнуваха.
— Именно — кимна Маркъс. — Разкажи й, Уейд.
Уейд дояде пържените хапки, полети със сос ранчеро и се наведе към нас.
— Малко преди да се присъединя към Маркъс, бях назначен в управлението на организацията в Сейнт Луис. Участвах в различни операции, занимавах се с достъпа на посетители, опознавателни обиколки… не беше от най-интересната работа.
Кимнах. Това поне беше позната територия. Да си част от организацията на алхимиците означаваше да изпълняваш всякакви задачи. Понякога трябваше да се унищожат трупове на стригои. Друг път се налагаше да правиш кафе на гостуващите висшестоящи. Всичко беше част от по-великата кауза.
— Бях свидетел на доста неща. Искам да кажа, че навярно можеш да се досетиш точно какви. — Изглеждаше притеснен. — На жестоко отношение. Сурови правила. Идваха и морои. Аз ги харесвах. Помагах им с удоволствие, въпреки че всички наоколо се държаха така, сякаш да помагаме на такива „дяволски изчадия“ е ужасна съдба, натрапена им насила. Приемах това, защото предполагах, че всичко, което са ни казали, е истина. Както и да е, имаше една седмица… кълна се, постоянно имаше нападения на стригои в цялата страна. Просто един от онези лоши моменти. Пазителите бяха избили повечето и алхимиците бяха доста заети, за да заличат следите. При все че по-голяма част от работата бе свършена, аз не спирах да се питам защо ние винаги трябва да се оправяме с последствията, когато разполагаме с толкова много ресурси. Нямам предвид, че трябва да започнем да преследваме стригоите, но ми се струва, че би трябвало да има начин да се помага на мороите и пазителите да са много по-активни и инициативни при предотвратяването на атаките. И така… споделих идеите си с моите началници.
Маркъс и Амилия имаха ужасно сериозни изражения и дори аз бях затаила дъх.
— Какво се случи? — попитах тихо.
Погледът на Уейд беше отнесен, все едно отново се бе озовал някъде в миналото.
— Смъмриха ме доста сурово. Отново и отново всички мои началници не спираха да повтарят колко грешно е дори да си мисля подобни неща за мороите, камо ли да говоря за тях. Не ме изпратиха в поправителен център, но ме отстраниха от работа за две седмици и всеки ден трябваше да слушам лекции за това колко ужасен човек съм и как съм на една крачка от покварата. Накрая им повярвах… докато не срещнах Маркъс. Той ме накара да осъзная, че не съм длъжен повече да живея по този начин.