— И си си тръгнал — казах, внезапно изпълнена с по-топли чувства към Финч.
— Да. Но не преди да изпълня задачата, която Маркъс ми постави. Сдобих се с поверителния списък за посетители.
Това ме изненада. Алхимиците винаги са затънали до гуша в тайни. Докато повечето от нашите дела се записваха старателно, имаше някои неща, които върховните ни водачи не желаеха да стават достояние на обществото. Отново, в името на по-висшето добро. Поверителният списък щеше да разкрие имената на посетителите със специален достъп, който висшестоящите искаха да запазят в тайна. Това не беше нещо, което алхимиците на средно ниво трябваше да знаят.
— Ти си много млад — отбелязах аз. Не би трябвало да имаш достъп до подобна информация.
Уейд изсумтя.
— Разбира се, че не. Тъкмо това правеше задачата толкова сложна. Маркъс не ни възлага лесни мисии. Налагаше се да извърша много опасни неща, заради които след това се радвах, че реших да избягам. Списъкът показваше връзка с Воините.
— Да не би да беше озаглавен: „Строго секретни срещи с ловци на вампири“? — попита Еди. Именно подобни неща, ведно с върховните му умения на пазител, го правеха толкова желана компания за мен.
Подигравателната забележка накара Уейд да се изчерви.
— Не. Всичко беше шифровано. Списъкът не съдържаше пълните имена, само инициали. Дори аз не можах да се сдобия с истинските имена. Но един от инициалите ми беше познат. З. Дж.
Маркъс и двамата му сподвижници ме погледнаха очаквателно, все едно инициалите трябваше да означават нещо за мен. Погледнах към Еди, но той бе не по-малко шашнат от мен.
— И какво означават тези инициали? — попитах.
— Зебулон Джеймсън — отвърна Маркъс.
Отново последва очакване. Когато не отговорих, Финч ме изгледа удивено.
— Ти беше при Воините. Не си ли го спомняш? Магистър Джеймсън?
Всъщност си го спомнях. Той беше член на висшия съвет на Воините на светлината — страховит мъж с прошарена брада, облечен в старомодна церемониална златиста роба.
— Така и не разбрах първото му име — поясних. — Но не е ли малко пресилено да се предположи кой е този З. Дж.? Може би е, знам ли, Закари Джонсън.
— Или Зийк Джоунс — услужливо подсказа Еди.
Котката се приближи, за да долее чашата с лимонада на Маркъс и много скоро получих доказателство, че е жена.
— Благодаря ти, скъпа — рече Маркъс и я дари с усмивка, която едва не я накара да припадне и да изпусне таблата. Когато се извърна към нас, той отново бе добил делови вид. — Точно тук е приносът на Сабрина. Малко преди Уейд да се сдобие с въпросния списък, тя чула магистър Джеймсън да говори с един от сподвижниците си за предстоящото си пътуване до Сейнт Луис и как щял да открие следите на едно изчезнало момиче. Времето съвпада.
— Това може просто да е едно голямо съвпадение — отбелязах.
При все това, докато изговарях думите, си припомних нещо, което Соня Карп ми бе казала за света на мороите и алхимиците: „Няма случайни съвпадения“.
— За какво изчезнало момиче са говорили? — попита Еди предпазливо.
Срещнах погледа му и мигом разбрах какво оставаше недоизречено. Изчезнало момиче, от което се интересуваха Воините. Имаше само едно изчезнало момиче, от което мороите също много, много се интересуваха. И което алхимиците бяха решени да запазят в безопасност. Тя беше причината аз да се намирам в Палм Спрингс. Всъщност аз се представях за нейна сестра.
Джил.
Не казах нищо и отново насочих поглед към Маркъс.
Той сви рамене.
— Не зная, но само намирането й би създало големи проблеми на мороите. Засега подробностите не са важни. Първо трябва да докажем връзката.
Онези подробности бяха изключително важни за Еди и мен, но не знаех доколко са осведомени Маркъс и приятелите му за Джил. Нямах намерение да показвам прекалено голям интерес.
— Това ли искате от мен да направя? — попитах, припомняйки си разговора в игралната зала. — И как предлагате да го осъществя? Да посетя магистър Джеймсън и да го попитам?