Уейд ми разказа всичко, което знаеше. Информацията беше полезна, но не бях сигурна дали е достатъчна. Първо, трябваше да отида в Сейнт Луис… а за целта се налагаше да проявя съобразителност и лукавство.
Преди да се заема със задачата, исках само да си отдъхна в уютната си стаичка. По време на пътуването с Еди до „Амбъруд“ анализирахме всеки детайл от срещата ни. Той беше нетърпелив за развитието на нещата, а аз обещах да го държа в течение.
Тъкмо стигнах до вратата, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше госпожа Теруилиджър. Кълна се, понякога си мисля, че е поставила някакъв сензор пред стаята ми, за да знае кога точно се връщам.
— Госпожице Мелбърн — рече тя. — Трябва да се срещнем. Сърцето ми спря.
— Няма нова жертва, нали? Казахте, че разполагаме с време.
— Така е — потвърди преподавателката ми. — Затова трябва да се срещнем по-скоро. Да четеш за заклинания и магии е едно, но за да придобиеш истински умения, ти е нужна реална практика. Няма да позволя Вероника да се добере до теб.
Думите й отприщиха смесица от емоции. Съвсем естествено, изпитах инстинктивна неохота да се занимавам с правене на магии. Ала тя бързо бе потушена от осъзнаването, че госпожа Теруилиджър е загрижена за мен и иска да ме защити. Собственото ми желание да не се озова в кома също бе доста силен мотив.
— Кога желаете да се видим, госпожо? — попитах.
— Утре сутринта.
Сетих се, че утре е събота. Вече? Къде бе отлетяла седмицата? Сутринта трябваше да закарам Ейдриън да си вземе колата и се надявах да не отнеме много време.
— Може ли да се срещнем към обяд? Налага се да свърша една работа.
— Предполагам, че да — рече госпожа Теруилиджър малко неохотно. — Ще се срещнем у дома, а след това ще отидем в парка „Самотната скала“.
Тъкмо се канех да се излегна върху леглото и замръзнах.
— Защо трябва да ходим насред пустинята?
„Самотната скала“ бе отдалечена местност, рядко посещавана дори от туристи. Не бях забравила колко ужасяващо беше последното ми преживяване, когато преподавателката ми ме заведе сред онзи пущинак. Поне този път щеше да е през деня.
— Е, едва ли можем да се занимаваме с магии в училищния ми кабинет — изтъкна тя.
— Вярно е…
— Донеси книгата и съставките, над които работиш.
Приключихме телефонния разговор и изпратих набързо есемес на Ейдриън: „Утре трябва да сме много бързи. Имам среща с госпожа Т. в 12 ч.“ Отговорът му беше очакваното: „Защо?“ Както обикновено, той искаше да знае всичко, което ставаше в живота ми. Писах му, че госпожа Теруилиджър иска да упражняваме магическа защита. Този път наистина ме изненада: „Може ли да гледам? Искам да зная как тя те защитава.“
Леле, нима Ейдриън наистина ме молеше за нещо? Досега просто се самопоканваше на тези експедиции. Поколебах се, все още объркана след онзи разгорещен момент на студентския купон. Трябва да призная, че той повече никога не го спомена, а загрижеността му ме трогна. Отговорих му, че може да дойде и бях възнаградена с емотикон, изобразяващ усмивка.
Не бях съвсем наясно какво да облека за „тренировката по магия“, затова на следващата сутрин се спрях на удобни дрехи. Когато се качи в колата ми, Ейдриън ме изгледа от горе до долу.
— Небрежно облекло, а? Не съм го виждал, откакто посещавахме Улф.
— Нямам представа какво си е наумила — отвърнах, докато правех обратен завой на улицата му. — Реших, че това е най-подходящо.
— Можеше да облечеш изрисуваната си тениска.
— Не исках да я изцапам — ухилих се аз.
Това отчасти беше вярно. Все още смятах за прекрасно пламтящото сърце, което той бе нарисувал. Ала всеки път щом го погледнех, в мен нахлуваха толкова много спомени. Какво съм си въобразявала? Поне стотина пъти си бях задала този въпрос и всеки отговор ми се струваше фалшив. Предпочитаната ми теория беше, че просто прекалено много съм се развълнувала и впечатлила от сериозното отношение на Ейдриън към изкуството му, от емоцията и страстта, които го бяха завладели. Момичетата харесват хората на изкуството не по-малко от лошите момчета, нали? Дори и сега нещо се раздвижваше в гърдите ми, когато си припомнях захласнатото изражение на лицето му. Харесваше ми, че той притежава в себе си нещо толкова силно.
Но, както неспирно си повтарях, нямаше никакво извинение, задето му се бях нахвърлила и бях позволила да ме целува по шията — по собствената ми шия. От интернет купих и свалих книгата за „лошите момчета“, ала съветите й бяха напълно безполезни за мен. Накрая избрах най-доброто решение — макар и не най-здравословното — да се държа, сякаш онзи момент никога не се е случвал. Това не означаваше, че съм го забравила. Всъщност, докато седях до него в колата, ми беше адски трудно да не си мисля за чувствата, които изпитвах, когато телата ни бяха притиснати едно до друго. Или как пръстите му се заровиха в косата ми. Или как устните му…