„Сидни! Престани! Мисли за нещо друго. Спрягай латинските глаголи. Рецитирай Менделеевата таблица.“
Нищо от гореизброените не помогна. Трябва да призная, че Ейдриън продължи да се въздържа от коментари за онази нощ. Накрая открих как да разсея мислите си — като му разкажа за пътуването си до Сан Бернардино. Описанието на опасни заговори, бунтовнически групи и промъкване в строго охранявани зони убиха всички страстни чувства, които все още таях. На Ейдриън никак не му хареса идеята, че алхимиците може да си сътрудничат с Воините или че татуировката ми може да ме контролира. Но още по-малко му се нравеше перспективата да се изложа на риск. Опитах се да омаловажа сложността на проникването в управлението на организацията в Сейнт Луис, което според мен граничеше с невъзможното, но той не ми повярва.
Госпожа Теруилиджър ми изпрати две съобщения да не закъснявам за срещата. Постоянно поглеждах часовника си, но грижата за мустанга не беше нещо, на което гледах с пренебрежение. Налагаше се да отделя достатъчно време на огледа в сервиза, за да се уверя, че това безценно автомобилно бижу е в идеално състояние. Ейдриън искаше да купи обикновени гуми, но аз го бях подтикнала да вземе по-усъвършенствани, като го убедих, че по-високата цена си заслужава. Когато проверих гумите, се поздравих за избора. Чак след като се уверих, че никъде по колата няма следа от драскотина заради проявена небрежност при транспорта, му позволих да плати. Върнахме се с двете коли във Виста Азул и аз със задоволство установих, че съм разчела идеално времето. Не бяхме закъснели, но госпожа Теруилиджър ни очакваше на верандата.
Назначихме Ейдриън за наш шофьор.
— Мили боже! — възкликнах, когато тя влезе припряно в колата. — Да не би да ходите някъде другаде след това?
Усмивката й бе доста измъчена и не можах да не забележа колко бледа изглежда.
— Не, но трябва да се придържаме към строг график. Тази сутрин направих магия, която няма да трае вечно. Времето вече тече.
Тя не каза нищо повече, докато пътувахме към парка и това мълчание ме изнервяше. Даде ми възможност да си представям какви ли не ужасяващи последствия. И при все че й вярвах, внезапно изпитах облекчение, че Ейдриън ни придружава.
Независимо, че не беше оживено място, в парка „Самотната скала“ все пак се срещаха туристи. Госпожа Теруилиджър — която наистина се бе издокарала в туристически обувки — пое през скалистия терен, търсейки усамотено място, подходящо за това, което си бе наумила да върши. Наоколо се простираха няколко каменисти възвишения, но аз не бях в състояние да оценя красотата им. Най-вече усещах палещите лъчи на слънцето. Макар да не беше в разгара на лятото, пак бе доста горещо.
Докато вървяхме, погледнах към Ейдриън и установих, че и той ме гледа. Измъкна от джоба си флакон със слънцезащитен крем.
— Знаех, че ще поискаш. Подготвен съм почти колкото теб.
— Почти — промърморих.
Отново го бе направил — бе предугадил мислите ми. За секунда се престорих, че сме само ние двамата и сме излезли да се разходим в този топъл следобед. Колко хубаво би било просто да се мотаем наоколо, без да сме понесли на плещите си световните тегоби?
Госпожа Теруилиджър много бързо ни върна в мрачната и сурова реалност.
— Тук ми се струва подходящо — заяви, като се огледа. Беше успяла да намери едно от най-изолираните места в парка. Нямаше да се изненадам, ако видех лешояди да кръжат над главите ни. — Донесе ли всичко, което ти поръчах?
— Да, госпожо. — Коленичих на земята и изсипах съдържанието на чантата си. Вътре беше книгата за магии, както и няколко билки и шишенца с течни съставки, които бях смесила по нейно желание.
— Извади подпалките за кълбовидната мълния — нареди тя.
Очите на Ейдриън се разшириха.
— Да не би да казахте „кълбовидната мълния“? Това е жестоко!
— Често си виждал как лумва огън — напомних му. — От мороите, които владеят магията с този елемент.
— Да, но никога не съм виждал човек да прави нещо подобно. Никога не съм виждал теб да го правиш.