Искаше ми се да не се взираше в мен с подобно страхопочитание, защото то отново ми напомняше за сериозността на това, което се канехме да направим. Щях да се чувствам по-добре, ако се държеше сякаш не става нищо особено. Но тази магия? Да, тя наистина беше нещо голямо.
Веднъж бях направила друга магия, включваща хвърлянето на старателно изработен амулет и изричане на заклинание, което го накара да избухне в пламъци. Но онзи амулет съдържаше мощен физически компонент. Тази магия беше поредната от онези, които изискваха мисловно съсредоточаване и доста психическа енергия, и по същността си представляваше внезапна поява на огън от нищото.
„Подпалките“, за които говореше госпожа Теруилиджър, бяха малка торбичка с шнур, пълна с пепелта от изгорена тисова кора. Тя взе торбичката от мен, огледа съдържанието й и измърмори одобрително:
— Да, да. Много добре. Отлична плътност. Изгорила си точното количество за определеното време. — Върна ми торбичката. Всъщност, в крайна сметка може да не ти потрябва. Тъкмо затова тази магия е толкова силна. Може да бъде направена много бързо, с много малко подготовка. Но трябва да се упражняваш, преди да постигнеш това умение.
Кимнах и се опитах да се държа като внимателна и послушна ученичка. Още повече, че думите й бяха подобни на описанието в книгата. Ако мислех за всичко това като за класно упражнение, цялата процедура щеше да е по-малко плашеща. Всъщност изобщо нямаше да ми се струва страшна.
Госпожа Теруилиджър наклони глава и погледът й се плъзна покрай мен.
— Ейдриън? Ти може да поискаш да стоиш на разстояние. На значително разстояние.
Добре. Може би все пак си беше малко плашещо.
Той се подчини и се отдръпна назад. Очевидно госпожа Теруилиджър не изпитваше подобен страх за себе си, защото остана на няколко метра от мен.
— А сега — поде тя, — нанеси пепелта и протегни длан.
Пъхнах ръка в торбичката и докоснах пепелта с палеца и показалеца си. Сетне разтрих леко всичките си пръсти заедно, докато цялата ми длан се покри с равномерен слой пепел. Оставих торбичката на земята и протегнах ръка пред себе си с обърната нагоре длан. Знаех какво следва, но чаках за нейните инструкции.
— Призови магическата си сила да възкреси отново пламъка от пепелта. Без заклинание, само с мощта на волята си.
Магията се надигна в мен. Призоваването на един от земните елементи ми напомни на това, което правеха мороите, което ме караше да се чувствам странно. Първо се появи червен проблясък, който замъждука над дланта ми. Бавно започна да расте и расте, докато не достигна размерите на топка за тенис. Затаих дъх, почти невярваща на това, което току-що бях направила. Червените пламъци се извиха и завихриха и въпреки че усещах топлината им, не ме изгориха.
Госпожа Теруилиджър издаде някакъв звук — нещо средно между приглушен смях и изненадано изпръхтяване.
— Забележително! Понякога забравям каква вродена дарба имаш. Засега е само червен, но нещо ми подсказва, че не след дълго ще можеш да създадеш син без помощта на пепел. Да извикаш елементите от нищото е по-лесно, отколкото да се опиташ да преобразуваш едно вещество в друго.
Вторачих се като омагьосана в огнената топка, но много скоро установих, че ме наляга умора. Пламъците затрептяха, свиха се и съвсем избледняха.
— Колкото по-скоро се отървеш от това, толкова по-добре — каза госпожа Теруилиджър. — Така само хабиш собствената си енергия, за да поддържаш пламъците. Най-добре е да хвърлиш огнената топка към противника си и бързо да призовеш следващата. Опитай отново и този път хвърли топката.
Призовах отново огъня и пак се изпълних със задоволство, когато видях, че този път пламъците имат повече оранжев оттенък. Още по време на първия си урок по химия като дете бях научила, че колкото по-светъл е пламъкът, толкова е по-горещ. Все пак ми се струваше нереално много скоро да получа син пламък.
И като заговорихме за реалности… хвърлих огнената топка.
О, ами… опитах се. Контролът ми се пречупи, когато се опитах да я запратя към голо парче земя. Топката се разцепи на две и пламъците изчезнаха в дим, който се разсея от вятъра.
— Трудно е — промълвих, осъзнавайки колко неубедително прозвуча. — Да се опитваш да я държиш и едновременно с това да я хвърлиш, е все едно да го правиш с най-обикновена топка. Трябва да го направя, докато все още контролирам магията.