— Именно. — Госпожа Теруилиджър изглеждаше много доволна. — И точно затова е нужна практика.
За щастие, не бяха нужни много опити, преди да се науча как да синхронизирам двете дейности. Ейдриън ме поздрави възторжено, когато хвърлих успешно първата си огнена топка — получи се красив изстрел и тя удари скалата, в която се целех. Хвърлих триумфиращ поглед към учителката ми и зачаках следващата магия, която ще направим. За моя изненада, тя не изглеждаше толкова впечатлена, колкото очаквах.
— Направи го отново — нареди наставницата ми.
— Но това вече го овладях — възразих. — Сега трябва да опитаме нещо друго. Започнах да чета следващия раздел в книгата…
— Засега няма да се занимаваш с това — скастри ме тя. — Мислиш, че това е изтощително? Ще припаднеш, ако опиташ някоя от по-сложните магии. Сега. — Посочи към спечената пустинна земя. — Отново.
Исках да й кажа, че за мен е било невъзможно да не прочета следващия раздел от книгата. Така правех и с останалите предмети. Ала нещо ми подсказа, че сега не е най-подходящият момент за подобни признания.
Госпожа Теруилиджър ме накара да се упражнявам отново и отново да хвърлям. След като се увери, че съм постигнала завидно умение, ми нареди да поработя върху увеличаване на топлината на огъня. Накрая успях да получа жълт пламък, но напредъкът ми бе дотук. След това трябваше да усвоя магията, без да използвам пепел. Когато овладях и този връх, започнах пак да упражнявам хвърлянето. Тя ми избираше различни мишени и аз ги уцелвах без проблем.
— Също като „Скийбол“ промърморих. — Лесно и отегчително.
— Да — съгласи се госпожа Теруилиджър. — Лесно е да уцелваш неподвижни обекти. Но движещи се мишени? Живи цели? Не е толкова лесно. Така че, да преминем на този етап, става ли?
Огнената топка, която държах над главата си, изчезна, когато смайването разстрои контрола ми.
— Какво искате да кажете? — Ако очакваше от мен да започна да се целя по птици или гризачи, я очакваше огромна изненада. Нямах никакво намерение да изпепелявам, която и да е жива твар. — Какво трябва да уцеля?
Госпожа Теруилиджър побутна нагоре очилата на носа си и отстъпи няколко крачки назад.
— Мен.
Зачаках продължението на шегата или някакво друго обяснение, но нищо подобно не последва. Хвърлих поглед назад към Ейдриън с надеждата, че ще ме светне какво става, но той изглеждаше озадачен колкото мен. Обърнах се отново към обгорената земя, където бяха паднали предишните ми огнени топки.
— Госпожо Теруилиджър, не можете да искате от мен да ви ударя.
Устните й се извиха в полуусмивка.
— Уверявам те, че мога. Действай, не можеш да ме нараниш.
Трябваше да помисля няколко минути, за да формулирам следващия си отговор.
— Аз съм много добър стрелец, госпожо. Мога да ви ударя.
Бях възнаградена с най-безцеремонен смях.
— Да ме удариш — да. Да ме нараниш — не. Времето ни изтича.
Нямах представа откога сме тук, но върху небето слънцето определено се бе снижило. Отново погледнах към Ейдриън, мълчаливо молейки за помощта му, за да се справя с тази лудост. Единственият му отговор бе свиване на рамене.
— Ти си свидетел на това — казах му. — Чуя как ми каза да го направя.
Той кимна.
— Ти нямаш абсолютно никаква вина.
Поех дълбоко дъх и призовах следващата си огнена топка. Вече бях толкова изтощена, че тя се появи червена и трябваше да събера всичките си сили, за да я загрея. После погледнах към госпожа Теруилиджър и се подготвих за хвърлянето. Беше по-трудно, отколкото очаквах — и не само защото се тревожех да не я нараня. Хвърлянето към земята не изискваше почти никаква мисъл. Трябваше да се фокусираш, да се прицелиш и да замахнеш. Но да се изправиш срещу жив човек, да виждаш очите му, как гърдите му се повдигат, докато диша… е, наставницата ми беше права. Това бе съвсем различно от прицелването в неодушевен предмет. Започнах да треперя, неуверена, че мога да го направя.
— Губиш време — предупреди ме госпожа Теруилиджър. — Отново пилееш енергия. Хвърляй!
Заповедната нотка в гласа и ме пришпори да действам. Хвърлих.
Огнената топка излетя от ръката ми право към нея — но нямаше контакт. Не можех да повярвам на очите си. На около метър пред нея тя се удари в някаква невидима преграда и избухна в стотици пламъци, които бързо се разсеяха като дим. Челюстта ми увисна.
— Какво беше това? — възкликнах.