— Много, много силна защитна магия — отвърна тя, забавлявайки се с реакцията ми. Вдигна медальона, който носеше под блузата си. Нямаше вид на нещо специално — обикновено парче червеникав халцедон, обвито със сребърна жичка. — Изисква се невероятно усилие да се направи това… и още по-голямо, за да се направлява мощта му. Резултатът е невидима преграда — както сама видя — която е непробиваема за повечето физически и магически атаки.
За миг Ейдриън се озова до мен.
— Почакай малко. Тази магия те прави неуязвим за всичко, а ти чак сега я споменаваш? А през цялото време приказваш в каква опасност се намира Сидни! Защо просто не я научиш на тази магия? Тогава сестра ти няма да може да я докосне. — Въпреки че нямаше изгледи Ейдриън да се нахвърли върху нея, както върху Маркъс, изглеждаше не по-малко разстроен. Страните му пламтяха, а очите му се взираха сурово в моята учителка. Без да се усети бе стиснал здраво юмруци, сякаш направляван от някакъв първичен инстинкт.
Госпожа Теруилиджър не трепна пред гневния му изблик.
— Ако беше толкова просто, повярвай ми, щях да я науча. За нещастие, има редица проблеми. Един от тях е, че Сидни, колкото и изумителна дарба да има, все още не притежава достатъчно сила, за да направи тази магия. Дори аз не съм достатъчно силна. Другият проблем е, че действието й е изключително ограничено във времето, затова бях толкова настойчива за точния график. Трае само шест часа и изисква толкова много енергия, че не може да се направи и да се продължава действието й за постоянно. Вече се чувствам много изморена и ще бъда още по-изтощена, когато действието й престане. Няма да мога да я правя — както и която и да е друга магия — поне още един ден. Тъкмо заради това Сидни трябва да е подготвена и нащрек през цялото време.
И двамата с Ейдриън останахме безмълвни. Бях забелязала колко уморен вид имаше госпожа Теруилиджър, когато се качи в колата, но повече не се замислих за това. Докато се упражнявахме в тази усамотена част на парка, видях, че тя се поти и изглежда още по-изтощена, но го отдадох на горещината. Чак сега разбрах и оцених саможертвата й.
— Но защо полагате толкова много усилия? — попитах.
— За да те опазя жива — тросна ми се тя. — А сега, да не губим повече време. Разполагаме само с още един час, преди да изчезне напълно действието на магията, а ти трябва да се научиш да се прицелваш в някого, без да се замисляш. Твърде много се колебаеш.
Тя беше права. Дори след като знаех, че е неуязвима, пак ми беше трудно да я нападна. Не понасям насилието и жестокостта. Трябваше да потуша всичките си вътрешни безпокойства и да се държа така, все едно играя на „Скийбол“. „Прицели се, хвърли. Прицели се, хвърли. Не мисли!“
Много скоро вече можех да пренебрегна скрупулите си и да хвърлям без колебание. Тя дори се опита да се мести леко, за да ми създаде представа за истински подвижна цел, но това не беше кой знае какво предизвикателство за мен. Госпожа Теруилиджър просто бе твърде уморена и безсилна да се движи по-чевръсто или да ме избягва. Наистина започнах да се притеснявам за нея. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне и аз се чувствах виновна, докато замахвах за следващото си хвърляне и…
— Ах!
Пламъкът се изви от пръстите на госпожа Теруилиджър в мига, в който запратих моята огнена топка. Траекторията й се разшири и топката се разпадна, преди да я доближи. Огънят, който бе изпуснала, мина на метър покрай мен. С уморена усмивка тя се отпусна на колене и изпусна дълбоко дъх.
— Часът приключи — едва пророни.
— Какво беше това? — изумих се. — Та аз дори нямам магическа защита!
Тя изобщо не изрази някаква загриженост.
— Не беше близо до теб. Погрижих се за това. Беше просто, за да ти докажа, че независимо колко „отегчително и лесно“ изглежда, нищо не е сигурно, когато някой наистина те нападне. Достатъчно! Ейдриън, ще бъдеш ли така любезен да ми донесеш чантата? Вътре има изсушени фурми и мисля, че на двете със Сидни ще ни дойде добре да хапнем малко от тях.
Беше права. Бях толкова погълната от урока, че не забелязах колко съм се изтощила. Госпожа Теруилиджър беше по-зле, но магията определено не бе пожалила и мен. Никога досега не бях упражнявала толкова силна магия, при това толкова дълго, и тялото ми се чувстваше уморено и изцедено, както обикновено става, когато ти падне кръвната захар. Започвах да разбирам защо тя продължаваше да ме държи настрана от по-трудните магии. Направо всмуках изсушените фурми, които бе донесла, но макар че захарта ми помогна, отчаяно исках още. Ейдриън галантно ни помогна да стигнем до паркинга при входа на парка, като държеше под ръка и двете ни.