— Да. Нашите корени са италиански, макар че, както вече сама се убеди, магията, която използваме, идва от различни култури.
Направо бях изгубила дар слово. Тя бе направила толкова много за мен… определено не беше кой знае какво само да поговоря с други вещици, нали? Но ако това беше нещо толкова незначително, защо се чувствах толкова ужасена? Отговорът дойде след няколко секунди. Да говоря с други, да се запозная с членовете на голяма организация, означаваше заниманията ми с магията да преминат на следващото ниво. Беше ми отнело доста дълго време да свикна с магията, която вече използвах. Бях преодоляла доста от страховете си, но една част от мен все още възприемаше това като странично и маловажно занимание. Нещо като хоби. А срещата ми с други вещици щеше да промени всичко. Трябваше да приема, че съм част от нещо много по-голямо, че всичко това не е някакво любителско занимание. Срещата със сборището щеше да придаде на всичко официален и донякъде окончателен характер. А не бях сигурна дали съм готова да ме смятат за вещица.
— Ще си помисля за това — промълвих накрая.
Искаше ми се да й обещая нещо повече, но защитните ми инстинкти взеха връх.
— Ще се задоволя с това, което ми се дава — рече госпожа Теруилиджър с лека усмивка. Телефонът й избръмча и тя погледна надолу. — Като заговорихме за Стелата, налага се да поговоря с една от посестримите си. Ще се срещнем в колата.
Допи кафето си и излезе навън.
Двамата с Ейдриън я последвахме след няколко минути. Все още бях обезпокоена относно сборището и го хванах за ръкава, за да го спра. Заговорих тихо.
— Ейдриън, как стигнах дотук? Опитвайки се да разгадая тайните на алхимиците и правейки магия в пустинята?
Миналото лято, когато бях с Роуз в Русия, дори не можех да приема вероятността да спя в една стая с нея. Толкова много свещени мантри на алхимиците щъкаха из ума ми, предупреждаваха ме за вампирите — тези изчадия на злото. А ето ме сега, в един отбор с тях, разтърсвана от съмнения за алхимиците. Онова момиче в Русия нямаше нищо общо със сегашното, обитаващо Палм Спрингс.
„Не, в сърцето си съм все същата.“ Трябва да бъда… защото, ако не бях, тогава коя съм?
Ейдриън ми се усмихна съчувствено.
— Мисля, че това е кулминацията на всичко. Ти си любознателна натура. Искаш винаги да постъпваш правилно. Всичко това те е накарало да стигнеш дотук. Зная, че алхимиците са те научили да мислиш по определен начин, но това, което правиш сега… то не е грешно.
Прокарах ръка през косата си.
— Но въпреки всичко, не мога да се насиля да се срещна и да поговоря дори за кратко със сборището на госпожа Теруилиджър.
— Ти имаш граници, които не желаеш да пристъпиш. — Той приглади нежно един от непокорните ми кичури. — В това няма нищо лошо.
— Маркъс би казал, че татуировката ме възпира.
Ейдриън отпусна ръка.
— Той казва много неща.
— Не мисля, че се опитва да ме измами. Вярва в каузата си, а аз продължавам да се притеснявам за контрола на съзнанието… но, честно, трудно ми е да повярвам, че някакво внушение ме възпира, когато се занимавам насред пущинака с подобни дейности. — Посочих навън, към госпожа Теруилиджър. — Алхимиците биха определили тази магия като противоестествена и греховна.
Ейдриън отново се усмихна.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти всъщност изглеждаше много естествено там сред пущинака, в парка.
— Вършейки… какво? Хвърляйки огнени топки? — Поклатих глава. — Няма нищо естествено в това.
— Не бива да мислиш така, но… добре. Ти беше… невероятна, докато мяташе онова огнено кълбо като някаква древна богиня на войната.
Обърнах се раздразнено.
— Престани да си правиш майтап с мен!
Той улови ръката ми и ме притегли към себе си.
— Аз съм напълно сериозен.
Преглътнах, останала безмълвна за миг. Осъзнавах единствено колко близо сме, че той ме държи и ни делят само няколко сантиметра. „Почти толкова близо колкото в онази студентска кухня.“
— Не съм нито воин, нито древна богиня — успях да смотолевя най-после.
Ейдриън се наведе още по-близо.
— Що се отнася до мен, ти си и двете.
Познавах това изражение в очите му. Бях го виждала и преди. Очаквах да ме целуне, ала вместо това той плъзна пръст отстрани по врата ми.
— Това е, нали? Символът на честта.
Отне ми минута, за да се сетя, че говори за смучката. Беше избледняла, но не беше напълно изчезнала. Отдръпнах се.