— Хопър — отвърнах равнодушно.
— Точно така, Хопър. Какво сладко име!
— Да, страхотно. — Опитвах се да измисля как по-тактично да задам следващия си въпрос, но накрая реших да предпочета директния подход. — Виж, Алисия, откъде взе номера ми?
— О, Джет ми го даде.
— Така ли?
— Да. — Очевидно бе преодоляла разочарованието си и отново звучеше весело и оживено. — Докато бяхте тук, той попълни една от бланките и е написал телефонния ти номер.
Едва не изпъшках. Типично.
— Добре е да го зная — промърморих. Запитах се колко ли често Ейдриън е давал телефонния ми номер. — Благодаря за обаждането.
— За мен е удоволствие. О! — изкиска се тя. — Едва не забравих. Вашата приятелка се върна.
Замръзнах.
— Какво?
— Вероника. Вчера се регистрира отново.
Първата ми реакция бе вълнение. Втората — паника.
— Каза ли й, че сме питали за нея?
— О, не! Спомних си, че казахте, че искате да я изненадате.
Едва не припаднах от облекчение.
— Благодаря ти. Ние, ъъ… не бихме искали да провалим изненадата. Ще трябва да се отбием и да я посетим — но не й казвай.
— Можеш да разчиташ на мен!
Затворихме, а аз останах вторачена в мобилния телефон. Вещицата се бе върнала. Точно когато вече си мислехме, че сме изгубили дирите й. Незабавно се обадих на госпожа Теруилиджър, но се включи гласова поща. Оставих съобщение, а след това изпратих есемес, в който се казваше, че имам спешна новина. Телефонът ми отново иззвъня, тъкмо когато щях да се обаждам на Ейдриън. Почти се надявах да е Алисия с допълнителна информация, но тогава видях, че е номерът на Стантън. След като поех дълбоко дъх, се опитах да отговоря колкото е възможно по-спокойно.
— Госпожице Сейдж — рече тя, — вчера получих съобщението ти.
— Да, госпожо. Благодаря, че ми се обаждате.
Бях й позвънила вчера, малко преди срещата ми с Ейдриън. Тогава магическото обучение с госпожа Теруилиджър беше на първо място в списъка ми със задачите, но не бях забравила за договорката с Маркъс.
— Аз… ъъ… бих искала да помоля за услуга — продължих.
Стантън, която рядко се изненадваше, сега явно бе доста изненадана.
— Ти определено имаш право да помолиш… но обикновено не си от тези, които го правят.
— Зная и се притеснявам. Ще ви разбера, ако ми откажете. — Всъщност, ако ми откажеше, щях да си имам доста проблеми, но по-добре бе да не звуча толкова нетърпелива. — Ами, мислех относно това, че се налага да изкарам Коледа тук — с мороите. Наистина разбирам, госпожо. Това е част от мисията, но… е, ще излъжа, ако кажа, че ми е все едно. Затова се чудех дали има някакъв начин да ми бъде разрешено да отида на една от големите църковни служби. Това ще ме накара да се почувствам… о, не зная. По-съпричастна. Дори някак си пречистена. Просто тук постоянно съм заобиколена от тях, от тази поквара, нали разбирате? Понякога имам чувството, че се задушавам. Това вероятно ви звучи абсурдно.
Прекъснах бръщолевенето си. Когато Маркъс пръв предложи да използвам някой познат в Сейнт Луис, веднага се сетих за Иън. Тогава осъзнах, че това не е достатъчно. Алхимиците, които изпълняват мисия, не могат просто ей така да помолят за няколко дни почивка, за да посетят приятелите си. Но отпуск, за да присъстваш на нещо много по-духовно и групово — като да речем годишна празнична църковна служба на алхимиците — е нещо съвсем различно. На повечето от алхимиците им се разрешава да пътуват и да присъстват на тези служби. Те бяха свързани с нашата вяра и групова принадлежност. Всъщност Иън го бе предложил по време на сватбата с надеждата да ме съблазни да му отида на гости. Едва ли наистина е предполагал, че малкият му номер ще сработи. Или поне на пръв поглед.
— Не ми звучи толкова абсурдно — рече Стантън.
Думите й бяха обещаващи и аз се опитах да отпусна пръстите си, които бях свила в юмруци, и да се успокоя.
— Мислех си, че мога да отида преди зимната ваканция — додадох. — Джил може да остане в училището, така че няма да е изложена на прекалено голям риск. А и Еди и Анджелина винаги са с нея. Аз просто ще отскоча за уикенда до Сейнт Луис.
— Сейнт Луис? — Имах чувството, че видях по телефона как челото й се смръщи. — Има църковна служба и във Финикс. Това е много по-близо.
— Зная, госпожо. Аз просто… — Надявах се, че искрената ми нервност ще ми помогне да прозвуча по-убедително. — Аз… ъъ… надявах се, че ще мога да се видя и с Иън.