— А! Разбирам. — Настъпи дълга пауза. — Това ми се струва още по-изненадващо, отколкото желанието ти да присъстваш на неделна литургия. От това, което видях на сватбата, ти не изглеждаше особено очарована от господин Джансън.
Така… Била съм права, че Стантън е забелязала, че Иън си пада по мен. Освен това не й бе убягнало, че аз не му отвръщам с взаимност. Тя беше наблюдателна, дори за малките подробности, което ме накара да си припомня предупрежденията на Маркъс за това как алхимиците следят зорко и не пропускат нищо от това, което правим. Започнах да разбирам страховете му и защо толкова бързо кара новите си сподвижници да напуснат организацията. Дали вече бях привлякла внимание? Дали незначителните неща, които бях направила — дори сегашната ми молба — не са натрупали бавно доказателства за подривната ми дейност, достатъчни, за да ме осъдят?
Отново се надявах, че страховете и опасенията ми просто ще ми помогнат да звуча като смутено и объркано влюбено момиче, към което Стантън ще изпита съжаление и само ще поклати снизходително глава. Пък и Сейнт Луис не беше толкова далеч със самолет, а и резултатът щеше да бъде същият.
— Е, тогава бяхме там по служба, госпожо. Не исках да се разсейвам от нашата цел.
— Разбира се. — Следващата пауза беше само няколко секунди по-дълга, но на мен ми се стори все едно е минал цял час. — Е, не виждам причина да не отидеш. Справи се блестящо със задачата си и от професионална гледна точка мога да разбера защо искаш отново да бъдеш сред познати лица. Ти си прекарала с мороите повече време, отколкото мнозина алхимици прекарват някога през целия си живот и дори не се поколеба, когато онзи Ивашков ти налетя на сватбата.
„Не се поколебах и когато ми налетя и на онзи студентски купон. Или дали аз по-скоро не му налетях?“
— Благодаря ви, госпожо.
Тя ми разреши да отида през следващия уикенд и каза, че мога да използвам командировъчни от алхимиците, за да си платя пътните. Когато затворих, се замислих дали да се обадя на Иън, но реших да прибягна до по-безлично средство за общуване. Изпратих му един бърз есемес, в който му казвах, че ще бъда в града и се надявам да се видим. След няколко минути на размисъл изпратих съобщение на Маркъс: „Всичко е уредено“.
Наближи времето за обяд и Еди ми прати есемес дали може да се срещна с него и Джил в столовата на общежитието. В уреченото време слязох долу и заварих начумерения пазител да седи сам до масата. Зачудих се къде е Анджелина и чак сега осъзнах, че той не я бе споменал в съобщението си. Вместо да го попитам за това, се съсредоточих върху тази, която бе споменал.
— Къде е Джил?
Той кимна към отсрещната страна на столовата. Проследих погледа му и я видях, застанала до една маса да се смее и приказва. Държеше табла и изглеждаше така, сякаш се е спряла пътьом, след като е взела храната си. Около масата седяха Мика и някакви негови приятели и аз се зарадвах да видя, че явно на него наистина му харесва отново да бъде неин приятел.
— Това е хубаво — отбелязах и насочих вниманието си отново към храната. — Радвам се, че тя се разбира с всички.
Еди ме зяпна смаяно.
— Не виждаш ли какво става?
Тъкмо се канех да отхапя от ябълката си и застинах. Мразех подобни риторични въпроси със скрити намеци. Те означаваха, че съм пропуснала някаква социална тънкост — нещо, което не беше силната ми страна. Погледнах отново към Джил, мъчейки се да отгатна за какво става дума.
— Да не би Мика пак да се опитва да станат гаджета?
— Разбира се, че не. — Той махна с ръка все едно беше нещо, което се подразбираше и би трябвало да зная. — Сега той излиза с Клеър Киприано.
— Съжалявам. Не мога да следя любовния живот на всички. Ще го прибавя към списъка ми със задачи, след като разнищя заговорите на алхимиците и открия дали Воините преследват Джил.
Погледът на Еди бе прикован в Джил и той кимна, което ме наведе на мисълта, че не бе чул и дума от казаното от мен.
Травис и Хуан искат да я поканят на среща.
— Е? Тя си научи урока за срещите между вампири и хора. — Щеше ми се и аз да бях последвала примера й. — Ще им откаже.
— Въпреки това, те не би трябвало да я притесняват — изръмжа дампирът.
Джил не изглеждаше ни най-малко притеснена от вниманието им. Всъщност обичах да я виждам ведра и засмяна за разнообразие. Самоувереността й се отразяваше добре и подчертаваше кралския и сан, а тя очевидно искрено се забавляваше със закачките им. Едно нещо бях научила от светското си обучение — да флиртуваш и да си гадже с някого, съвсем не беше едно и също. Приятелката ми Джулия беше експерт по въпросната разлика. И ако задевките правеха Джил щастлива, аз определено нямах нищо против.