— Хей — подвикнах му аз и се настаних до него. Той изглеждаше нервен. — Отиваш да учиш ли?
— Всъщност имам среща с Анджелина.
Явно днес нямаше начин да избягам от нея, но поне, ако учеше по математика, не беше много вероятно да замисля метеж или да пали пожар. Ала угриженото му изражение ме притесни.
— Тя… тя не те е ударила пак, нали?
Не виждах някакви явни следи, но с нея човек никога не можеше да е сигурен.
— Какво? Не, не. Не и напоследък. — Той се поколеба, преди отново да заговори. — Мелбърн, колко дълго ще трябва да се занимавам с това?
— Не зная. — Най-вече бях концентрирала усилията си за Анджелина върху настоящето и не бях мислила за бъдещето. Всяко нещо с времето си. — Изпитът й е преди ваканцията. Ако го вземе, предполагам, че ще си свободен. Освен ако не искаш да продължиш да учиш с нея и след ваканцията — имам предвид, ако не те е изморила твърде много.
Думите го сепнаха повече, отколкото очаквах.
— Добре. Хубаво е да го зная.
Изглеждаше толкова нещастен, когато слезе, за да отиде в библиотеката, че се запитах дали онзи тест по химия си струваше това мъчение. Харесвах Трей. Никога не бях и помисляла, че след като му натресох Анджелина животът му ще се промени толкова радикално. Предположих, че тя просто има такова въздействие върху околните и света.
Няколко секунди го наблюдавах как се отдалечава, а после завих към сградата на факултета по естествени науки. Една от преподавателките ни, госпожа Уитакър, беше любител ботаник, която с удоволствие снабдяваше госпожа Теруилиджър с различни растения и билки. Мислеше, че колежката й ги използва за странични проекти, включващи направата на някакви смеси и свещи и аз често се отбивах, за да взема последните поръчки. Когато днес влязох в класната й стая, госпожа Уитакър проверяваше изпитни работи на бюрото си.
— Здравей, Сидни — поздрави ме тя, като едва ме удостои с поглед. — Оставила съм всичко там, върху масата в другия край.
— Благодаря, госпожо.
Приближих към масата и се изненадах като видях голяма кутия, пълна с най-различни листа, стръкове и клонки. Досега никога не бях взимала такова голямо количество.
— Този път явно има голяма поръчка — отбеляза госпожа Уитакър, сякаш бе прочела мислите ми. — Обикновено слага ли чесън в потпурите?
— О, това е за едно, ъъ… специално ястие, което смята да приготви. Нали се сещате, за празниците.
Тя кимна и се върна към работата си. Едно от нещата, които много помагат в дейността на алхимиците (и на вещиците), е, че хората рядко очакват нечие странно поведение или някое необичайно явление да се дължи на свръхестествени причини.
Почти се замислих дали да не навестя Трей и Анджелина в библиотеката, за да преценя лично държанието й, но реших, че ще е по-добре да не се намесвам. Еди и Джил щяха да се справят. След като нямах никакви други задачи, се осмелих да се надявам, че днес ще мога да остана на спокойствие в стаята си и да почета. Но когато се върнах в общежитието, бях посрещната от смайваща гледка — Маркъс седеше на пейката отпред и свиреше на акустична китара. Четири момичета го бяха наобиколили и слушаха в захлас. Пристъпих към групичката, скръстила ръце пред гърдите си.
— Сън ли си, или те има? — попитах.
Маркъс вдигна глава и ми хвърли една от ослепителните си усмивки. Едно от момичетата направо примря.
— Здрасти, Сидни.
Четири чифта очи се извърнаха към мен, изразявайки едновременно изумление и ревност.
— Здрасти — промълвих. — Ти си последният, който съм очаквала да видя тук.
— Винаги съм непредсказуем. — Той отметна коса назад и се зае да прибира китарата в калъфа. — Съжалявам, момичета. Двамата със Сидни трябва да поговорим.
Бях удостоена с още погледи, което донякъде ме подразни. Толкова ли беше невероятно, че някое готино момче иска да говори с мен? Почитателките му се разпръснаха неохотно и двамата закрачихме рамо до рамо.
— Не трябваше ли да си в нелегалност? — осведомих се. — А не да се правиш на уличен музикант с тази китара?
— Не съм им искал пари. Освен това, днес съм инкогнито. — Потупа по бузата си и аз видях, че татуировката почти не се забелязваше.