Припомних си думите на Джил за това, че Маркъс е човек и има „онова бунтовническо алхимистко“ излъчване. Може би не беше зле да се замисля в романтичен аспект за него или друг бивш алхимик. Навярно животът ми щеше да е много по-лесен, ако в него имаше някой, който не беше забранен, защото е вампир. Опитах се да извикам у себе си част от възторга, който другите момичета показваха в компанията на Маркъс, ала не се получи. Колкото и да се навивах, той просто не ме привличаше по този начин. Косата му е твърде руса, реших накрая. И очите му се нуждаят от малко повече зелено.
— Съжалявам свих рамене към Джулия. — Просто не изпитвам подобни чувства.
— Щом казваш. Все пак смятам, че си откачена. Това е мъж, когото всяка жена би последвала до ада и обратно.
Всичките ми романтични размишления тутакси се изпариха и стомахът ми се сви на топка, докато вървяхме бавно обратно към общежитието. Адът бе отлична аналогия за това, към което навярно се бях запътила.
— Ти всъщност може би си по-близо до истината, отколкото осъзнаваш.
Тя грейна.
— Виждаш ли? Знаех си, че не би могла да му устоиш.
Глава 15
Когато с Джулия се върнахме в общежитието, госпожа Теруилиджър чакаше във фоайето.
— Да не би да сте ми сложили някакво проследяващо устройство? — попитах. На приятелката ми не й убягна сериозното изражение на нашата учителка и побърза да се отдалечи.
— Просто отлично разчитане на времето — отвърна преподавателката ми. — Разбрах, че имаш новини.
— Колкото и да е изненадващо — да.
Лицето на госпожа Теруилиджър бе строго и решително, докато ме водеше навън за още една свръхсекретна среща насаме. През последните дни тя никак не приличаше на разсеяната хипи учителка, с която се бях запознала, когато постъпих в „Амбъруд“.
— Кажи ми новините — нареди.
Разказах й за обаждането на Алисия, а разтревоженото й, уплашено изражение не ми подейства никак окуражително. Май се бях надявала, че тя ще ми разкрие някакъв невероятен, безопасен план, който тайно е измислила.
— Е, в такъв случай — рече, след като свърших, — предполагам, че трябва да отида там.
— Аз ще отида там — поправих я.
Тя ме удостои с бледа усмивка.
— Ти направи повече от достатъчно. Време е да се намеся аз и да се справя с Вероника.
— Но вие вече ме изпратихте на това място.
— Когато дори не бяхме сигурни къде се намира, нито какво прави тя там. Този път имаме свидетелка, която е потвърдила, че в момента е в онзи хотел. Не мога да пропусна подобна възможност. — Погледна към часовника близо до вратата и въздъхна. — Ако можех, щях да отида още тази нощ, но не съм направила нужните приготовления. Ще започна работа върху тях сега, а ще тръгна утре вечер. Надявам се да не я изпусна пак.
— Не. — Предизвикателната и бунтовническа нотка в гласа ми изненада дори мен. Аз не противореча на учителите — и на всякакви висшестоящи авторитети — много често. Е, добре, никога. — Тя един път вече ни се изплъзна. Нека сега да отидем да разузнаем. Нали не искате още да издадете плановете си, само в случай че нещо се обърка. Ще бъдете готова утре вечер, нали? Тогава нека ние отидем през деня… имам предвид, ако някой може да извини отсъствието ми от училищни занятия…
Лицето й леко се отпусна и тя се засмя.
— Предполагам, че бих могла да го уредя. Макар че никак не ми се иска да те поставям в опасно положение.
— Вече го обсъдихме.
Тя не можеше да оспори логиката ми. Уговорих се с Ейдриън да ме вземе на следващия ден — след като първо го скастрих яко, задето „Джет“ е дал телефонния номер на „Тейлър“. В уречената сутрин госпожа Теруилиджър бе удържала думата си. Бях извинена от часовете заради „изследователско пътуване“. Хубавото да си „надарен ученик“ е, че нито един от преподавателите ми нямаше възражения, ако исках да пропусна някой час. Те знаеха, че имам работа. Навярно бих могла да не влизам в час до края на срока.
В колата споделих с Ейдриън, че съм успяла да уредя пътуването до Сейнт Луис, за да изпълня задачата, поставена ми от Маркъс. Изражението му ставаше все по-мрачно, но не каза нищо по въпроса. Разбирах противоречивите му чувства. Той не харесваше Финч. Не му се нравеше, че се нагърбвам с тази потенциално опасна мисия. Ала в същото време имаше доверие в решенията ми. Не бе в неговата природа да ми се противопостави или да ми каже какво да правя — макар че тайничко много му се щеше да го стори. Единственият му коментар бе да изрази подкрепата си.