По време на предишното си посещение бяхме разгледали „Кадифения апартамент“ и като цяло си изглеждаше все същият. Легло, застлано с кадифена покривка, мебелировка с кадифена дамаска и дори кадифени тапети. Само че този път стаята не беше чиста и подредена, както миналия път, когато бе необитаема. Имаше следи, че наскоро помещението е било използвано. Леглото беше неоправено, а уханието на шампоан в банята подсказваше, че наскоро някой е взимал душ.
— Алисия може да греши, че Вероника не е напуснала — отбеляза Ейдриън. Отваряше подред всички чекмеджета на скрина и не откри нищо вътре. В дрешника се натъкна на чифт обувки с високи токчета, забутани в единия ъгъл, и колан, висящ върху една закачалка — все неща, които лесно можеха да бъдат пропуснати, ако някой си събира набързо багажа. — Някой си е тръгнал на пожар.
Надеждите ми угаснаха. Разкривайки, без да иска, нашата „изненада“, Алисия очевидно бе изплашила Вероника и тя бе офейкала. Не открихме някакъв признак, че вещицата възнамерява отново да се върне и както изтъкна Ейдриън, тя си бе тръгнала много набързо, имайки предвид забравените вещи: самобръсначка в душкабината, шишенце с парфюм върху полицата на мивката в банята и купчина с менюта от ресторанти, доставящи храна, върху нощното шкафче.
Седнах върху леглото и прелистих менютата, не особено убедена, че мога да науча нещо. Китайска, Италианска, мексиканска кухня. Е, поне беше ясно, че Вероника има доста разнообразни вкусове. Стигнах до дъното на купчината и ги захвърлих на пода.
— Тръгнала си е — заключих. Не можех повече да се заблуждавам. — Онази идиотка Алисия я е предупредила неволно и сега отново я изгубихме.
Ейдриън седна до мен. Изглеждаше не по-малко разстроен от мен.
— Ще я намерим. Поне я забавихме, като скрихме останалите. Може би това ще ни осигури достатъчно време до следващия месец, когато ще можеш отново да направиш магията за отгатване.
— Надявам се — отвърнах, макар да не чувствах особен оптимизъм.
Той отметна кичур коса от перуката и извърна лицето ми към своето.
— Всичко ще е наред. Тя не знае за теб.
Знаех, че беше прав, но това не ме топлеше особено. Склоних унило глава на рамото му. Искаше ми се да можех да оправя всичко. Това беше моята работа, нали?
— Значи някой друг ще пострада вместо мен. А аз не го искам. Трябва да я спра веднъж и завинаги.
— Каква смелост! — Той ми се усмихна леко. Пръстите му се плъзнаха по лицето ми, едва докосвайки очертанията на шията ми, сетне слязоха надолу към рамото. Навсякъде, където ме докосваше, кожата ми настръхваше. Как бе възможно да откликвам на допира му по този начин? Маркъс — който караше всяко момиче на този свят да припада по него — нямаше никакъв ефект върху мен. Ала само едно леко като перце докосване на Ейдриън бе достатъчно напълно да ме разтопи. — Направо слагаш Кастъл в малкия си джоб по храброст — додаде той.
— Престани — предупредих го.
— Да те сравнявам с Кастъл?
— Нямам предвид това и ти много добре го знаеш. — Ръцете му бяха твърде опасни, както и да седя на леглото до него. Изплашена, че може отново да се окажа в плен на страстните му целувки, аз се отдръпнах рязко, а внезапното ми движение го изненада, пръстите му се оплетоха в косата ми, както и в двата ми медальона. В резултат и двете верижки се разкопчаха, а перуката ми едва не падна. Хванах бързо граната, преди да падне, но златния кръст се изплъзна. Слава богу, че задържах граната.
— Повече никакво целуване — предупредих го отново. Закопчах амулета и си оправих перуката.
— Имаш предвид никакво целуване повече, освен ако не е на романтично място — напомни ми той. — Да не би да казваш, че това място не пращи от романтика? — Кимна към натруфената кадифена обстановка. После вдигна малкия кръст и го задържа във въздуха. Лицето му ставаше все по-замислено, докато изучаваше играта на светлината върху златната му повърхност. — Веднъж ми го даде.
— А ти ми го върна.
— Бях ядосан.
— А сега?
Той сви рамене.
— Сега просто съм изпълнен с решителност.
— Ейдриън — въздъхнах, — защо продължаваш с това? Докосването… целувките… знаеш, че не ги желая.
— Реакцията ти говори друго.
— Престани да го повтаряш. Това е отвратително. Остава само да заявиш, че си ги прося. — Защо трябваше да е толкова вбесяващ? Добре… В онази студентска къща не му бях показала ясно и категорично желанието си. Нито в „Пайове и разни други“. Но този път се бях справила по-добре. — Просто се отдръпнах. Това не е ли достатъчно?