— Всъщност не става дума за действията ти — отвърна той. Все още стискаше златния кръст в дланта си. — А за аурата ти.
Изпъшках.
— Не, не, не започвай пак с това. Не искам да слушам за аури.
— Но аз говоря сериозно. — Той се размърда и се изтегна на една страна върху леглото. Потупа леглото до себе си. — Легни.
— Ейдриън…
— Няма да те целуна — каза той. — Обещавам.
— За глупачка ли ме мислиш? Няма да ти се вържа.
Той ме изгледа продължително и сериозно.
— Наистина ли смяташ, че ще ти се нахвърля или нещо подобно?
— Не — побързах да отрека. — Разбира се, че не.
— Тогава ми се довери.
Аз се отпуснах уморено, също на една страна. Деляха ни само няколко обезпокоителни сантиметра. В очите му се появи замечтано, леко отнесено изражение. Беше в плен на магията на духа.
— Знаеш ли какво съзирам в теб сега? Обичайната аура. Хармонично и наситено златистожълто, ясно и отчетливо, тук–там с пурпурни отблясъци. Но когато направя това…
Той отпусна ръка върху бедрото ми и цялото ми тяло се напрегна. Дланта му се придвижи нагоре, плъзна се под ризата и се спря на кръста ми. Кожата ми изгаряше под допира му, а местата, останали недокоснати, копнееха за тази топлина.
— Виждаш ли? — попита той. Сега бе погълнат от пулсиращата бездна на духа, ала в същото време беше при мен. — Е, предполагам, че не можеш. Но когато те докосна, твоята аура… тлее като нажежена жарава. Цветовете стават по-наситени, по-ярки, пурпурното се засилва. Защо? Защо, Сидни? — Ръката му ме притегли по-близо. — Защо реагираш по този начин на докосването ми, ако не означавам нищо за теб? — В гласа му прозвуча съвсем оправдано отчаяние.
Затруднявах се да говоря.
— Инстинктивна реакция или нещо подобно. Ти си морой, а аз съм алхимик. Разбира се, че ще реагирам. Да не мислиш, че ще остана безучастна?
— Откликът на повечето алхимици е отвращение, погнуса и светена вода.
Уместно заключение.
— Ами… аз се чувствам малко по-спокойна сред мороите, отколкото повечето алхимици. Навярно това е само някаква чисто физическа реакция, породена от хормоните и годините на еволюция. Моето тяло не познава нещо по-добро. Аз съм податлива на страстта като всеки друг. — Навярно имаше някаква книга по въпроса или поне статия в „Космополитън“.
По устните му заигра лека усмивка. Сега отново изцяло беше в синхрон с мен.
— Не, не си. Искам да кажа, че си, но не и без причина. Вече те познавам достатъчно добре, за да го зная. Ти не си от тези, които са „податливи на страстта“, без да изпитват определени емоции. — Ръката му отново се върна върху бедрото ми и се спусна надолу по крака. Аз потръпнах, а лицето му се приближи до моето. В очите му се четеше толкова много желание и копнеж. — Виждаш ли? Ето пак. Моят пламък в мрака.
— Не ме целувай — прошепнах. Това бе единствената ми съпротива. Ако го стореше, щях да бъда изгубена. Затворих очи. — Каза, че няма да го направиш.
— Няма. — Устните ни почти се докосваха. — Освен ако ти не искаш.
Отворих очи, готова да му кажа, че не искам, че няма значение какво се предполага, че твърди аурата ми… това не биваше да продължава да се случва. Нямаше емоции зад това желание и аз се опитах да се вкопча в аргумента, който изтъкнах преди малко. Вече се чувствах толкова добре и спокойно с мороите, че очевидно някаква примитивна част от мен забравяше какво представляваше той. Това беше първичен инстинкт. Просто реагирах чисто физически на него, на ръцете, устните, тялото му…
Той улови ръката ми и ме претърколи. Затворих отново очи и обвих ръце около врата му. Усетих устните му да докосват моите, не беше точно целувка, само ефирна ласка на…
Вратата се отвори и аз трепнах. Алисия пристъпи вътре, ахна, а ръката й се стрелна към устата, за да приглуши смаяния й писък.
— О–о — заекна тя. — Извинете… аз… аз нямах представа…
С Ейдриън се отдръпнахме един от друг и аз седнах на леглото. Имах чувството, че бясно препускащото ми сърце всеки миг ще изхвръкне от гърдите и знаех, че страните ми са алени. Опипах припряно перуката си и с облекчение установих, че си е на мястото. Той се окопити много по-бързо.
— Извинявай… ние малко се отнесохме. Решихме да надникнем и в други стаи и… ъъ… да ги пробваме. — Въпреки смутените му обяснения, лицето му имаше самодоволното изражение на сваляч, току-що направил поредното си завоевание. Дали беше част от сценката, или наистина си въобразяваше, че е получил нещо?