Алисия явно се чувстваше не по-малко неловко от мен.
— Разбирам. Е, тази стая е заета. Тя е… — Намръщи се и се огледа сепнато. — На Вероника е. Изглежда си е тръгнала.
— Тъкмо заради това решихме, че е празна — избъбрих, успяла най-сетне да си възвърна дар слово. — Тук нямаше нищо.
Слава богу, Алисия явно бе забравила за компрометиращата поза, в която ни бе хванала.
— Това е странно. Тя не е напуснала официално. Искам да кажа, вярно, че плати предварително в брой, но все пак… Много е странно.
Скоро след това побързахме да се изнижем и още веднъж излъгахме Алисия, че скоро ще й се обадим. Когато седнахме в колата, никой не бе особено разговорлив. Аз потънах в мислите си, част от които бяха изпълнени с разочарование заради Вероника и със смущение и срам заради Ейдриън. Обаче за нищо на света нямаше да призная последното и прибягнах до обичайната си тактика. Колкото по-скоро бъде забравен конфузния момент, толкова по-добре. Бях сигурна, че ще продължа да си го повтарям. Една част от мен — не по-малко ехидна и заядлива от Ейдриън — предложи следващия път, когато се озова в раздела за самопомощ, да си набавя книга за отричането.
— Отново сме в задънена улица заявих, когато излязохме на шосето. Изпратих есемес на госпожа Теруилиджър: „В. е заминала. Няма нужда да се предприема нищо.“ Отговорът й дойде след няколко минути: „Ще продължим да опитваме.“ Почти осезаемо чувствах разочарованието й пред дисплея на телефона. И тя не беше единствената. По обратния път Ейдриън изглеждаше изпаднал в меланхолия. Участваше в разговора, но очевидно мислите му бяха другаде.
Когато по-късно същата вечер ме остави в „Амбъруд“, заварих навсякъде да цари благословена тишина. Никакви писъци, нито опасни мисии. Имах чувството, че от векове не съм оставала насаме. Сгуших се на леглото и се заех с обикновени занимания като подготвяне на домашни и четене. Заспах с лице върху учебника по математика.
Бях споходена от един от онези безсмислени сънища, които всеки сънува. В него моят котарак и домашен любимец можеше да говори и шофираше мустанга на Ейдриън. Той ме попита дали искам да отскочим с колата до Бирмингам. Казах му, че имам да подготвям доста домашни и ако иска да отидем до Фарго, може да си помисля.
Тъкмо спорехме кой ще плати бензина, когато сънят внезапно се стопи в тъмнината. Обзе ме студ, последван от чувство на ужас, както онзи път, когато с Ейдриън се изправихме срещу стригоите в апартамента му. Около мен звънна женски смях, противен и гнусен, задушаващ като отровен дим. От тъмнината се разнесе един глас и отекна в съзнанието ми.
„Тя те държи добре скрита, но това няма да е завинаги. Не можеш вечно да криеш сила като твоята. Ще уловя дирята ти. Ще те открия.“
От мрака към мен внезапно се протегнаха ръце, обвиха се около гърлото ми, изстисквайки въздуха от дробовете ми. Изкрещях и се събудих в леглото си, заобиколена от книги и учебници. Бях оставила лампата запалена и светлината прогони част от ужаса на съня. Но само част. Бях обляна в пот и тениската бе прилепнала за тялото ми. Докоснах врата си, но всичко беше наред. Гранатът висеше на мястото си, ала златния кръст го нямаше.
„Не бива да се плаша от един сън“, помислих си. Не означаваше нищо, а и като се има предвид всичко, ставащо напоследък, беше истинско чудо, че не сънувам кошмари още по-често. Но като се замислих, вече не бях толкова сигурна. Имаше нещо толкова зловещо и истинско в него, ужас, който сякаш достигаше до дъното на душата ми. Не исках да заспивам веднага, затова си направих кафе и отново се зачетох. Поработих още известно време, но около четири часа тялото ми не можеше да издържа повече. Задрямах отново над книгите, но този път не сънувах нищо.
Глава 16
На следващата сутрин дадох на госпожа Теруилиджър пълен отчет за пътуването ни до хотела. Срещнахме се в „Спенсърс“, а Ейдриън, станал необичайно рано за навиците си, се присъедини към нас.
— Скоро имам среща с учебната група — обясни той. Настроението му беше значително по-добро, нямаше никакво споменаване за вчерашното… неблагоразумие.
Въпреки че нямаше много за разказване, по челото на учителката се образуваха бръчки на загриженост, докато слушаше историята ни. Истинската паника се появи, когато споменах за съня си. Очите й се разшириха и толкова силно стисна чашата с кафе, че си помислих, че ще я счупи.